— Тези символи на власт трябва да бъдат прибрани — обърна се ядно към Тао Ган съдията. — Вече от цял век родът Йи не представлява изпълнителната власт, а и тази в миналото е била узурпирана.
— Това са само едновремешни реликви, господарю.
— Такива и трябва да си останат.
Минаха по множество виещи се коридори, като стъпките им отекваха глухо под високите сводести тавани.
— Обикновено тук има близо осемдесет души слуги, господарю — с горчивина изрече младият вратар. — Когато дойде този мор, много от тях поискаха да напуснат, но господарят не им разреши. Ала когато десет души умряха, той се изплаши и прати всички служители в планината. Останахме двамата с майка ми.
Прекосиха малка градина между високи зидове с прекрасни цветни храсти, чийто сладък аромат насищаше влажния застоял въздух. Момчето повдигна фенера си и почука леко на лакирана в златно врата, украсена с пищна дърворезба. Отвори им висока кокалеста жена на около петдесет години. Носеше дълга кафява роба, разрошената й сива коса бе прибрана със синя панделка. Тя сковано се поклони и съдията попита:
— Кога откри убийството?
— Преди час — отговори жената с дрезгав стържещ глас. — Отивах в галерията с кошничката с чайника.
— Пипала ли си нещо там?
Тя погледна съдията с блесналите си хлътнали очи, в които се четеше необикновена твърдост.
— Само китката му. Беше умрял, но тялото още беше топло. Оттук моля.
Съдията Ди и Тао Ган я последваха по тесен коридор. Синът й остана отзад, до градинската врата. Прислужничката ги отведе в зала със сводест таван, едва осветена от висок сребърен свещник и от тлеещите въглени в огромен меден мангал в дъното. Над него бе поставен железен триножник с глинено гърне за варене на билки. В топлия влажен въздух, наситен с острата миризма на лекарства, едва се дишаше.
Съдията се взираше поразен във високата абаносова платформа с дърворезба в другия край на помещението, близо до сребърния свещник, и в огромния трон от позлатено дърво върху нея.На една камара червени копринени възглавници отгоре му седеше вдървено слаба жена. Беше безмълвна и неподвижна — само мършавите й бели пръсти си играеха с кехлибарената огърлица в скута й. Носеше разкошна роба от жълт брокат, извезана със зелени и тъмночервени феникси. Сивите й коси бяха прибрани на висок сложен кок, от който стърчаха златни игли с проблясващи скъпоценни камъни. Срещу трона на стената бе окачен копринен свитък, шест стъпки дълъг, на който бяха изобразени два пъстроцветни феникса. От двете страни на платформата се издигаха грамадни ветрила на високи, лакирани в червено стойки.
Съдията многозначително погледна Тао Ган. Фениксите бяха свещените символи на императрицата, докато драконите с пет лапи символизираха императора. Двете ветрила бяха привилегия на хора с императорска кръв. Тао Ган сви устни. Прислужничката заситни чевръсто по каменния под и прошепна нещо на неподвижната фигура в трона.
— Приближете се! — едва доловимо изрече потреперващ глас.
Съдията Ди пристъпи към платформата. Едва сега забеляза пустотата в очите на госпожа Йи. Тя едва ли беше на повече от петдесет години, но красивото й лице бе съсипано от мъка и страдания. Забеляза също, че цветовете на робата бяха излинели, на две-три места имаше нескопосани кръпки. По свитъка се виждаха грозни петна и следи от плесен, напуканият лак на трона бе излющен на доста места.
— Редно беше канцлерът на правосъдието да дойде, за да разследва лично ужасното убийство на маркиза — произнесе тя с безжизнен глас.
— Просто изпълнявам дълга си, госпожо — отвърна спокойно съдията. — Изказвам ви най-искрените си съболезнования. И тъй като искам да започна търсенето на убиеца веднага, моля ви да забравим задължителните протоколни фрази — тя наклони глава и съдията запита: — Имате ли някаква представа, кой може да е убил съпруга ви?
— Разбира се — отвърна старата дама. — Маркиз Йе, нашият най-зъл враг. Още преди много години е замислил да порази дома на Йи.
Като забеляза учуденото изражение на съдията, Тао Ган побърза да пристъпи до него и прошепна:
— По време на междуцарствието, преди сто години, имението на маркиз Йе се е издигало отвъд реката. Родът им е изгаснал още преди шейсет години.
Съдията погледна въпросително прислужничката, но тя само сви рамене и отиде при мангала. Наведе се и започна внимателно да разбърква билките с две медни пръчки.
— Маркиз Йе идвал ли е тук снощи? — попита съдията Ди.