— Разговорите и делата на мъжете в заседателната зала не са моя работа — заяви възрастната дама с каменно изражение. — Попитайте маршал Ху.
Ъглите на устните й започнаха да се изкривяват. Кехлибарената броеница се изниза от скута й и изтрака на пода със стъклен звук. Тя се изправи, слезе от платформата със сковани механични движения, опипвайки всяко стъпало с връхчетата на малките си из бродирани обувки. Приближи се до съдията и падна на колене, вдигна умолително ръцете си, скрити в широките ръкави, и промълви с внезапно благозвучен и мек глас:
— Отмъстете за моя съпруг, ваше превъзходителство! Той беше велик и благодетелен мъж. Моля ви!
По хлътналите й бузи потекоха сълзи. Прислужничката се завтече към нея и й помогна да се изправи. После й подаде малка порцеланова купичка, от която възрастната дама отпи няколко глътки. Тя прокара почти безплътната си бяла длан по лицето и отново заговори с безизразен глас:
— Наредих на маршал Ху и неговите доблестни воини да ви окажат съдействие. Можете да се оттеглите.
Съдията се вгледа с болка в съсипаното лице, по което все още се долавяха чертите на изискана красота. Когато се обърна към вратата, забеляза, че прислужничката нервно му прави знаци зад гърба на възрастната жена и сочи към Тао Ган. Вероятно искаше помощникът му да остане. Съдията Ди му кимна и напусна залата.
— Заведи ме в галерията — обърна се той към вратаря.
Момчето го поведе през тъмни и мрачни, глухи като пещери коридори с потъмнял от времето гредоред. Съдията изведнъж бе завладян от необяснимо безпокойство. Срещата със злочестата възрастна дама, болна духом и телом, която водеше почти безплътно съществуване сред реликвите от едно призрачно минало, го бе разстроила дълбоко. Още повече го притесняваше обаче загадъчната и застрашителна атмосфера на това старо запуснато имение. За миг му се стори, че нереален е самият той, нашественик в един съвсем реален свят от преди сто години, от зловеща епоха на брутално насилие и ужасяващи кръвопролития. Нима миналото завладяваше настоящето? Нима мъртвите от векове се надигаха, за да се присъединят към блуждаещите души на жертвите на чумата? Нима тези призрачни орди щяха да завладеят притихналата безлюдна императорска столица? Дали това не бе същото странно чувство на страх и злокобно предчувствие, което го бе обзело по-рано тази вечер, докато се взираше в замрелия град от високата тераса?
Той се сепна и се опита да си възвърне самообладанието, избърса студената пот от лицето си и закрачи по-решително след момчето, което се качваше по тясно стълбище. Водачът бутна една двойна врата и въведе съдията в едва осветеното помещение.
— Можеш да се върнеш при госпожа Йи.
Съдията затвори вратата и се вгледа в облечения в сива домашна роба мъж, проснат в креслото до масата, точно в средата на галерията. Светлината от припукващата свещ хвърляше призрачни отблясъци върху жестоко смазаното лице. Съдията все още стоеше с гръб към вратата и разглеждаше необичайната обстановка. Галерията представляваше тесен правоъгълник с дължина около шейсет стъпки и покрит с червени плочки под. В стената срещу вратата, пред която бе застанал съдията, на равни промеждутъци имаше тесни бойници, обикновено използвани от стрелци с лък, държащи под око враговете отвън. По цялото протежение на тази стена се издигаха редица лакирани в червено колони. Точно в средата, зад масата, до която беше убитият, четири високи прозореца образуваха нещо като еркер. Срещуположната стена бе покрита с ламперия от тъмно дърво. Навътре срещу масата се виждаше тесен подиум, издигнат на не повече от стъпка над пода. Съдията реши, че вероятно е бил предназначен за свирачи, въпреки че изглеждаше доста странно и не на място в тази галерия за стрелци. Зад платформата имаше ниско легло, покрито с плътна рогозка, без стъпала към него или балдахин отгоре. Очевидно се използваше по-скоро за сядане, отколкото за спане. Освен пет-шест стола, поставени между колоните, в галерията нямаше нищо друго. Това говореше, че в миналото мястото е играело важна отбранителна роли. Еркерните прозорци и колоните вероятно са били добавени по-късно, за да превърнат галерията в салон.
Съдията Ди пристъпи към масата. Видът на мъртвия мъж отблизо го накара да потръпне. Беше срещал смъртта в най-различни форми, но този път стомахът му се обърна. Лявата част на лицето беше смазана от страхотен удар, избил лявото око, което висеше пред бузата на някакви червени нишки. Другото беше замръзнало в неизразим ужас. Устата беше широко отворена, сякаш крещеше безгласно. На лявото рамо тъканта на домашната роба бе покрита със спечена кръв. Съдията отпъди няколко тлъсти мухи, чието нахално жужене единствено нарушаваше мъртвешката тишина.