Ръцете на убития висяха отпуснати в дългите ръкави, краката му бяха широко разкрачени. Изглежда, бе седял до масата, когато е бил ударен, и задната част на черепа му се бе разбила в масивната абаносова облегалка на стола. Тялото още не бе вкочанено. Съдията опипа ръцете, дланите и краката. Запретна ръкавите високо, за да се увери, че по ръцете няма други синини или признаци на насилие. Ди се изправи. Регистраторът на смъртните случаи щеше да свърши останалото.
На пода до черната шапка на мъжа лежеше камшик с къса дръжка и дълги тънки езици. Между тях се виждаха увехнали цветя и отломки от вазата или съда, в който са били поставени. Порцеланът беше бял, със сини шарки. На масата до свещта имаше голяма делва с джинджифилова напитка и чиния с джинджифилови сладки. Гъстият сироп беше почернял от лакоми мухи. Освен подплатената кошничка за чай на масата стояха и две порцеланови чаши. В едната имаше малко чай, другата беше чиста. Едно кресло беше придърпано плътно до срещуположния ръб на масата. Очевидно на него не бе седял никой.
Съдията изправи глава и въздъхна. Бавно поглади дългата си брада, без да откъсва очи от неподвижната фигура. Колко жалко, че никога не се бе срещал с този човек! Сега можеше да разчита само на сведения от втора ръка, за да си създаде някаква по-цялостна пред става за личността на покойника. Но дори и тези сведения нямаше да се набавят лесно. За разлика от Мей Йи винаги се беше придържал строго към порядките на стария свят и не бе общувал с никого освен с Мей и Ху. Съдията не се бе срещал и с Ху. Той напрегна съзнанието си, но не можа да си спомни Мей някога да бе споменавал за Йи и Ху.
— Дали някога ще разбера как точно е изглеждал? — навъсено промърмори съдията.
С тази размазана физиономия нямаше да е лесно. Издължено лице с хлътнали бузи, сиви мустачки, рядка брадица и доста тънки устни — това беше всичко. Като че ли беше малко по-висок от среден ръст и много мършав.
Съдията въздъхна дълбоко. Външният облик нямаше голямо значение. Много по-съществено бе да разбере какъв е бил характерът на умрелия мъж. Това винаги бе най-верният ключ за разгадаването на едно убийство. Взирайки се в обезобразеното лице, съдията се запита дали Йи бе живял главно с миналото.
ГЛАВА IX
Размишленията на съдията бяха прекъснати от Тао Ган и прислужничката. Тао Ган й направи знак да почака до вратата, влезе в галерията и прошепна на съдията:
— Прислужничката мрази Йи, господарю. Тя има доста да разказва за него — и като хвърли бърз поглед към трупа, попита с интерес: — Имате ли вече някаква представа, как е станало, господарю?
— Убиецът е бил или близък приятел на жертвата, или от простолюдието — бавно каза съдията. — Това можах да заключа от факта, че Йи, макар и лично да е пуснал убиеца, не му е предложил стол или чаша чай. След като го е довел тук, е седнал, пил е чай и е изял няколко джинджифилови сладки. Разбира се, може да го е сторил и преди това, докато е чакал посетителя си. После е избухнала жестока разпра, може би се е стигнало дори до бой. Виждаш ли този камшик на земята и счупената ваза? Йи е изкрещял и убиецът го е довършил с един удар с някакъв тежък тъп предмет. Доколкото може да се съди по раната, мисля, че е било дебела тояга със заоблен край. Ударът говори за жестока, зверска ярост. Изглежда, убиецът е бил изключително силен. Дотук толкова. Сега да се опитаме да стигнем до някакви улики.
Той повика прислужничката и приседна на леглото. Жената пристъпи в помещението, без да погледне към мъртвеца, и застана пред съдията със скръстени ръце.
Без да обръща внимание на смръщеното й изражение, Ди запита вежливо:
— Как се казваш?
— Касия, господарю — кратко отвърна тя.
— От колко време работиш тук, Касия?
— Откак се помня. Родена съм и съм израсла в този дом.
— Ясно. Господарката ти винаги ли е била с помътнено съзнание?
— Не, господарю. Само когато се притесни, започва да бърка минало и сегашно — и като хвърли презрителен поглед към тялото, проснато в стола, продължи със стържещ глас: — Всичко е заради него. Той беше долен, жесток звяр, който напълно си заслужава тази мъчителна смърт. Жалко, че е умрял бързо! Заслужаваше да се мъчи дълго, както мъчеше другите, особено горката си съпруга.
— Жена му го описа като велик и благодетелен мъж — отбеляза студено съдията. — Нейната любов към него проблесна за миг в съзнанието й, когато коленичи пред мен, молейки да накажа убиеца.
Жената презрително сви широките си кокалести рамене.