— Казвам ви, господарят беше ужасен мръсник. Непоправим. Непрекъснато водеше разни пачаври, от най-долните, влачеше ги от бардаците из стария град кажи-речи всеки ден. И защо? За да гледа мръсните им танци, ако тези безсрамни кълчотения изобщо са танци. Ей там, на подиума — и като усети, че съдията се готви да я скастри, побърза да добави: — Беше прихванал разни гадни болести от тези жени, както си и заслужаваше. Но ги предаде и на горката си жена и това й съсипа здравето. Пет пари обаче не даваше.
— Тялото на господаря ти още не е изстинало, жено! — гневно избухна съдията Ди. — Нима не разбираш, че неговият дух може би все още витае тук и чува всичките ужасни неща, които изричаш?
— Не ме е страх мен от духове. Тази стара дяволска къща е пълна с тях. В бурни нощи стенат под таваните. Това са призраците на мъже и жени, измъчвани в същата тази галерия или умрели от глад в подземията.
— Говориш за неща от преди стотици години — презрително отбеляза съдията.
— Баща му и дядо му бяха същите зверове. Кръвопийци! Но не е нужно да се връщаме толкова назад в миналото. О, не! Преди шест години господарят умъртви с камшик една прислужничка тук, на същото това легло, на което сега седите вие, ваше превъзходителство.
— Случаят беше ли разкрит от правосъдието? — рязко запита съдията.
— Не, господарю. Единственото обвинение, повдигнато срещу Йи, беше за лихварство. И го оправдаха.
— Ти наговори куп лъжи! — заплашително повиши тон съдията.
— Истина ви казвам, господарю. Заповядайте на вашите хора да разкопаят в бамбуковата горичка в южния край на задния двор и ще откриете костите й. Но кой в тази къща би посмял да обвини господаря? Нашите родители са слугували на баща му, дядовците ни — на неговия дядо. Лош човек беше, но наш господар. Небето е отредило така да бъде!
Съдията Ди замислено я погледна и след малко, сочейки камшика, я попита:
— Виждала ли си това нещо и преди?
Жената се усмихна злобно.
— Има си хас да не съм го виждала! Една от любимите играчки на господаря.
— А какво ще кажеш за господин Ху? — продължи съдията. — И той ли е от същото тесто?
Безизразното й лице внезапно се оживи.
— Да не се е опитал някой да оклевети благородния Ху? — възкликна жената. — Той е изискан, справедлив господар. Прочут ловец и велик воин, каквито са били и дедите му. А сега дори му е забранено да носи меч. Голяма обида за мъж като него!
— Защо не е помолил да го назначат в императорската армия? — сухо попита съдията.
— Той да моли! Мъжете от рода Ху винаги са били пълководци, господарю.
Съдията извади от ръкава си ветрило. Застоялият въздух в галерията го душеше. Размаха го няколко пъти и неочаквано попита жената:
— Кой уби господаря ти?
— Някой от простолюдието ще е — веднага отвърна прислужничката. — Човек от стария свят никога не би вдигнал ръка на маркиза. Може да е бил някой сводник, онзи на проститутката, която пусна в къщата снощи.
— Имаше ли много посетители напоследък?
— Не. Преди заразата да опустоши града, господарят почти всяка вечер мъкнеше уличници със сводниците им. Но след като умряха няколко души от прислугата, тези пачаври вече не искаха да идват. Господин Мей и господин Ху се отбиваха от време на време. Господин Ху живее от другата страна на канала.
Съдията Ди рязко затвори ветрилото си.
— Между другото — попита той — кой лекар се грижеше за твоята господарка?
— Доктор Лю. Разправят, че бил добър лекар. Но и той е същият мръсник като господаря. Често вземаше участие в оргиите тук, в галерията. Е, разбира се, донякъде. Всеки знае, че като мъж не го бива.
— Внимавай с този твой отровен език! — предупреди я навъсен съдията. — Има закон за клеветата. Иди и изпрати сина си да донесе свещ.
— Да, господарю.
Тя се затътри тромаво към вратата. Съдията Ди замислено подръпваше мустаците си.
— Невероятно! — промълви той. — Каква смес от омраза и сляпа, безпрекословна вярност.
— Това е било характерно за онези бурни времена преди сто години, господарю — обади се Тао Ган. — Империята е била разделена на множество царства, воюващи помежду си. Не е имало централна власт, ред и закони. За прехраната си, както и за живота си хората са разчитали единствено на своите господари. Да имаш зъл господар, е било по-добре, отколкото да нямаш никакъв господар, защото тогава или варвари те са те вземали като роб, или си умирал от глад.
Съдията кимна и промърмори огорчено:
— Ако Йи наистина е бил толкова извратен и пропаднал човек, защо търговецът Мей нищо не ми е споменавал за това?
Тао Ган сви рамене.
— Мей беше човек с напредничави представи, но и той е бил роден и отгледан в стария свят, господарю.