— При това Йи добре се е погрижил да затвори извратеността си между четири стени. Струва ми се, че тази прислужничка е готова по-скоро да умре, отколкото да ни помогне да открием убиеца. Може би синът й ще ни каже повече. Той е млад човек, предполагам, че миналото не го владее до такава степен.
— Какво е това?
Тао Ган се беше навел и вдигна някакъв дребен предмет от пода зад масивния крак на масата. Поста ви го в дланта си и го показа на съдията. Беше евтина обица от червен камък в обикновена сребърна обкова. Съдията докосна дрънкулката с върха на показалеца си.
— Виждат се следи от кръв на кукичката, и то още непотъмнели. Снощи тук е имало жена, Тао Ган.
Младият вратар влезе в стаята със запалена свещ. Докато я поставяше на масата, внимателно избягваше да гледа към мъртвия мъж.
— Ела насам — повика го съдията Ди. — Искам да поговоря с теб.
Широкото плоско лице на момчето стана мъртвешки бледо. По челото му избиха капки пот. Съдията си помисли, че първото му впечатление го бе подвело, момчето беше изплашено до смърт.
— Каква жена е идвала при господаря ти снощи? — рязко попита съдията.
— Тя… не може да е тя, господарю! — запелтечи той. — Беше толкова млада…
— Аз не смитам, че тя е убила господаря ти — по-меко подхвана съдията. — Но пък може би е много важен свидетел. Така че по-добре ни кажи всичко, каквото знаеш за нея. За нейно добро е.
Момчето преглътна няколко пъти и започна:
— Дойде за първи път преди десетина дни, след като господарят беше изпратил прислугата в планината. Той не искаше да ги видим ние с майка ми…
— Да ги видим, казваш? — прекъсна го съдията.
— Да, господарю. Всеки път с нея идваше един мъж. Аз веднъж ги… проследих, защото я чух да пее тук, в галерията. Толкова сладък, толкова красив глас! Много ми се искаше да я зърна, да разбера как изглежда, затова…
— Какво можеш да кажеш за мъжа? — нетърпеливо попита съдията.
Момчето замълча. Обърса лицето си с ръкав и каза колебливо:
— Ами него не можах да го видя много ясно, господарю, защото дворът беше осветен съвсем слабо. Трябва да беше сводник… много як мъж, същински великан. И носеше барабан. Но нея видях добре, господарю. Съвсем млада и толкова нежна, с едно невинно лице! И сигурно е танцувала пред господаря, защото чувах барабана…
— Снощи идваха ли?
— Не мога да ви кажа, господарю. Нали ви обясних, през цялото време бях зает в кухнята, помагах на майка ми да чисти.
— Добре, можеш да си вървиш — щом момчето излезе, съдията Ди се обърна към Тао Ган. — Тези двамата снощи са били тук. Обицата го доказва. И, изглежда, Касия има право, някой сводник е убил Йи. Камшикът подсказва, че Йи е понечил да бие момичето и сводникът се е намесил. Човек е склонен да презира тези хора, Тао Ган, защото професията им не е никак почтена, но и те са човешки същества и нерядко се случва да изпитват истински чувства към своите подопечни. Напълно е възможно мъжът да се е разгневил, да е издърпал камшика от ръцете на Йи и после да го е ударил с желязна тояга, каквато сводниците често носят.
Тао Ган кимна.
— Един як професионален сводник напълно се вписва в картината. Това обяснява също защо Йи не му е предложил стол или чай.
— А и щом са идвали и преди това — добави съдията, — значи са знаели, че могат да се измъкнат незабелязано през вратичката, която се заключва сама след тях. Няма да е лесно да открием тази танцьорка, Тао Ган. Нищо чудно да е от бардаците в стария град — съдията замълча. После поклати глава и добави с нотка на съмнение: — Странно, имах някакво предчувствие, че това убийство ще бъде особено трудно за разгадаване… а то се оказва съвсем обикновен случай — той се надигна и продължи: — Добре, хайде да огледаме за още някакви следи. Ти виж при масата, леглото и подиума, аз ще огледам останалата част от галерията.
Съдията се запъти към еркера. Миризмата на изгоряла свещ още тегнеше в неподвижния задушлив въздух и той повдигна бамбуковите щори на прозореца вляво, привързвайки ги с висящите отгоре ленти. Опря ръце на широкия перваз и се надвеси навън. Откри, че еркерът е издаден над канала като балкон, поддържан от дълги стройни колони, които се губеха в тъмните води. Отляво към канала се спускаше висока тухлена стена с квадратна наблюдателница в края. Нататък се простираше ниският бряг, покрит с дръвчета и храсти, над които се очертаваше високият централен свод на моста Полумесец. Вдясно високата външна стена на имението завършваше с друга наблюдателница. Отвъд нея каналът правеше остър завой и се губеше от погледа.
Съдията неволно погледна към двуетажната къща на отсрещния бряг. Значи това бе домът на „маршал“ Ху, приятеля на Йи. Постройката напомняше изискана извънградска вила, завитият ъгъл на покрива се открояваше на фона на потъмнялото небе. Тесен балкон се издигаше над редицата върби с лениво поклащащи се клони. Нито един прозорец не светеше. Съдията никога не беше разглеждал вилата на Ху, защото от моста Полумесец се виждаха само високите дървета, зад които се криеше постройката. Но имаше ясното усещане, че някои детайли са му познати.