— Как палите този полилей? — любопитно попита той.
— О, много лесно! Всяка вечер към седем часа се качвам горе и придръпвам полилея с кука на дълъг прът. Почиствам остатъците от изгорелите свещи и слагам нови. Използвам дебели храмови свещи, кои то горят докъм полунощ.
Тао Ган попипа с дългите си пръсти върха на под порната колона в основата на стълбището.
— Дори ако Мей не си е бил ударил главата в тази колона — отбеляза той, — търкалянето надолу би било достатъчно, за да го убие. Един удар на главата в ръба на някое от стъпалата или в мраморния под е съдбоносен при тази височина.
Съдията кимна одобрително и огледа трите йероглифа, изписани върху дървената рамка на кръглата врата. Те гласяха: „Подслон на изисканата отмора“.
— Прекрасна калиграфия! — отбеляза Ди.
— Дело е на покойния ми съпруг — обади се мек глас.
Беше госпожа Мей. До нея стоеше доктор Лю, кой то се поклони дълбоко.
— Стълбището наистина е много стръмно, госпожо — каза съдията Ди. — А перилата са ниски, за да помогнат, ако някой пропусне стъпало.
— Аз мисля, ваше превъзходителство, че и да бяха по-високи перилата, това едва ли би помогнало на господин Мей — отбеляза доктор Лю. — Той навярно е получил удар и затова е паднал. Сигурно вече е бил покойник, когато главата му се е ударила в колоната.
Съдията се обърна към госпожа Мей.
— Дали бихме могли да видим библиотеката на вашия покоен съпруг? Много ми се иска да зърна мястото, където моят непрежалим приятел е имал навика да чете и да пише.
Това беше любезна молба, но Тао Ган не пропусна да забележи твърдия блясък в очите на съдията Ди. Той се зачуди какво ли бе чуя или видял господарят му, та да се пробуди така внезапно следователският му инстинкт.
— Разбира се, ваше превъзходителство! — каза вдовицата.
Тя даде знак на домоуправителя, който ги поведе по стълбите.
— Внимавайте, ваше превъзходителство! — предупреди той съдията, когато стигнаха горе. — По пода все още има восък от свещта, изпусната от господаря тук — той погледна боязливо към госпожа Мей, която се качваше след съдията, и добави: — Възнамерявах сам да почистя, но с моите болежки…
Клатейки глава, той отвори двойната врата и пропусна Тао Ган и съдията в голяма стая, едва осветена от червения полилей в хола. Съдията забеляза в сумрака, че стените отлива и отдясно са изцяло заети от старинни полирани абаносови шкафове, пълни с книги. Пред задната стена имаше високо ложе от същия полиран абанос, покрито с тънка тръстикова рогозка и с копринена бяла възглавница на него. На стената висеше потъмнял от времето свитък, изобразяващ Убежището на безсмъртните.
Съдията Ди пристъпи до резбованото бюро в среда та на тъмносин килим и седна в голямото кресло с лице към вратата. От лявата му страна на пода бе поставен висок лампион с крушообразен абажур от била коприна. Той взе книгата, лежаща отворена на бюрото, но установи, че процеждащата се от вратата светлина не е достатъчна, за да се чете.
— Запали лампиона! — нареди той на домоуправителя.
Щом старият човек запали фитила, съдията прелисти книгата, после я остави и се обърна към госпожа Мей, застанала до вратата заедно с доктор Лю.
— Още едно доказателство за всеотдайността на вашия съпруг в обществените дела. Книгата, която е чел преди смъртта си, е медицински трактат за това, как да се борим със заразите. Наистина забележителен човек!
Той се наведе над бюрото и насочи интереса си към приспособленията за писане. Взе камъка за размиване на туш — малък овален къс, дебел към един сантиметър, и с възхищение проследи ръба от фино гравирани сливови цветчета. Прокара пръст по идеално гладката повърхност на камъка и похвали високото му качество. После разгледа бялата, чисто нова четчица за писане, малкото преспапие от зелен нефрит и бялото порцеланово съдче за вода. Вършеше всичко съвсем непринудено, но Тао Ган знаеше, че господарят му търси нещо. С ръце зад гърба слабият мъж надзърташе през рамото му и следеше всяко негово движение. Но колкото и да се стараеше, не можеше да разбере какво точно се опитва да открие съдията. Най-сетне Ди стана. Хвърли последен поглед на стаята и каза с удовлетворение:
— От всичко тук лъха духът на старинна изтънченост.
Тао Ган добре познаваше съдията. Неговото държа ние говореше, че не е намерил онова, което е очаквал да открие в библиотеката. Всички заслизаха надолу. Когато отново бяха в салона, госпожа Мей каза:
— Моят братовчед чака в предната зала. Там са поднесени чай и освежителни напитки. Надявам се негово превъзходителство да ми позволи да се оттегля сега, аз…
Съдията сякаш изобщо не я чу. Сочейки към лунна та врата, той попита: