Само че този момент отлетя при следващите няколко реплики.
— Може ли да ви попитам нещо, инспекторе?
— Разбира се.
— Разследващият пожарникар смята, че е възможно и двамата да са били застреляни. Успяхте ли да установите дали е вярно?
— Да, вярно е.
— Значи са били убити?
— Да, госпожо. А може би един от тях е убил другия и след това се е застрелял.
— Или застреляла.
— Може би — каза Глицки. Макар да намираше теориите на инспектор Бекер за убедителни и за съвпадащи със собствения му опит, той не възнамеряваше да влиза в дискусии защо при подобен сценарий най-вероятно е извършителят да не е жената.
— Но вие смятате, че е бил Пол, така ли?
— Не знам. — Замълча за кратко, после си даде сметка, че подробностите несъмнено ще се появят в утрешните вестници и може би по телевизията след няколко часа. Така че нямаше да издаде нищо. — Разположението на раната на жената показва, че тя не се е самоубила. Раната се намира високо на тила й и вероятно не е нанесена от самата нея.
— А раната на Пол?
Глицки въздъхна:
— На типично за самоубийство място. Точно над дясното ухо.
Още една кратка пауза.
— Чакайте малко — каза после Катрин Хановър. — Над дясното ухо?
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Патологът е сигурен, а той обикновено не бърка.
— Смятам, че може би ще се наложи да проверите отново.
— Защо?
— Защото — смятах, че всички знаят това — в началото на петдесетте години Пол е бил болен от полиомиелит. Дясната му ръка беше парализирана. Напълно непотребна. Изобщо не можеше да я използва.
Глицки се добра до Кейти Уест, докато тя провеждаше среща с журналисти в наскоро ремонтираната, утилитарна, но все още прекрасна Фери Билдинг на залива, в източния край на Маркет Стрийт. Слънцето, обвито в здрачевина, се бе пъхнало под завивката на крайбрежната мъгла, която покриваше западната част на града по това време на годината. В края на пролетта и в началото на лятото климатът в Сан Франциско много приличаше на този в Нюфаундланд. До падането на мрака имаше още много време, но пряката слънчева светлина бе изчезнала от доскоро светлия, искрящ и дори вдъхновяващо гостоприемен градски център и бе станало доста студено. Сега пориви на студения вечерен вятър разтваряха саката на бизнесмените и разчорляха прическите на жените. Вестници и опаковки на храни се въртяха във вихрите на алеите и на небостъргачите.
От кабинета на кметицата му казаха, че може да я намери някъде на Маркет Стрийт, ако не успее да я хване във Фери Билдинг, но че трябва да опита първо там. Той накара Паганучи да го остави пред сградата и тръгна, превил глава и напъхал ръце дълбоко в джобовете си, докато не се спаси от вятъра и не се вмъкна вътре. Нейна светлост и антуражът й от журналисти тъкмо излизаха от пасажа с книжарниците, където тя „спонтанно“ си бе купила няколко романа, три готварски книги, няколко компактдиска с музика, последните хуморески на Дон Новело и един пътеводител за Италия — всички написани или изпълнени от граждани на Сан Франциско.
Глицки застана отстрани и слушаше с известен скептицизъм как Уест говори пред скупчилите се репортери, възхвалявайки добродетелите на града, растящото му значение като Мека на изкуствата и на творчеството, както убедително доказвали тези толкова разнообразни творби. Един брадат мъж в инвалидна количка се откъсна от най-близката група от десетина репортери и се насочи към него.
Глицки добре познаваше Джеф Елиът. Негов състудент и заедно с Уест участник в приятелските сбирки с областния прокурор, Елиът списваше рубриката „Градът говори“ на вестник „Кроникъл“. Той беше болен от множествена склероза и Глицки знаеше, че наскоро се бе наложило да се откаже от патериците, които от време на време използваше, и да седне в инвалидната количка.
— Какво търсиш тук? — попита го Елиът.
— Имам малко работа с кметицата.
— Искаш ли да поговорим за това? Да видиш името си във вестника?
— Това е целта на живота ми — почти се усмихна Глицки.
— Може би по-късно, ако се окаже нещо важно. Не допускай да ти попреча да си запишеш колко благодатен е градът ни за художниците. Няма да чуеш много такива.
— Ако изобщо има.
— Е, кметицата току-що го каза, тъй че трябва да е истина.
— Ако е така, значи е страхотна сензация — вдигна поглед към него Елиът. — Да познаваш някой борещ се с живота художник, който наистина да живее тук?