— Дизмъс.
Той замълча. След малко, както си караше, се обърна към жена си.
— Добре, след като не си падаш по полката, искаш ли да научиш едни интересни факти?
— Те са смисълът на живота ми.
— Добре, какво ще кажеш затова? Знаеш ли какво се крие зад съкращението ЗПП? „Зонов план за подобрения“. Знаеше ли това?
Тя му метна кос поглед:
— Пак ли четеш онази смахната книга?
— Да. Всъщност новата ми цел в живота е да я запомня наизуст.
— Защо?
— За да знам повече неща.
— Ти вече знаеш твърде много неща.
— Не е вярно. Ето например това за ЗПП не го знаех. — Той я погледна в очакване на реакцията й.
— Ау!
— Стига, Франи. Ти знаеше ли го? Не мислиш, че е хубаво да го знае човек?
— Напротив, смятам. Дори казах „ау“. Не ме ли чу?
— Прозвуча ми като саркастично „ау“.
— Ни най-малко.
— Добре тогава. — Той кара мълчаливо известно време.
— Зонов план за подобрения — каза Франи внезапно след малко. — Можеш ли да си представиш?
Харди я погледна усмихнат и с разбиране.
— Добре, ще оставим темата. Но само защото има още един интересен и необичаен факт, който не знаеш, а сигурно искаш да узнаеш.
— Повече, отколкото искам да знам какво означава съкращението ЗПП? Съмнявам се.
— Тази вечеря днес у Ейб? Той ме попита какво шампанско да купи.
— Ейб ще пие шампанско?
— Останах с впечатлението, че възнамерява да го направи.
— Ау! Не е сарказъм — добави тя. — Кога за последен път си го виждал да пие някакъв алкохол?
— Някъде дълбоко в тъмното минало. Със сигурност не и през последните години.
— И какъв е поводът?
— Не знам. Обаче трябва да е нещо голямо.
Харди намери място за паркиране на съседната уличка до дома на Глицки и понеже си каза, че това е все едно да спечелиш от лотарията, спря до тротоара. Дръпна ръчната спирачка, затвори гюрука и се пресегна към дръжката. Франи постави ръка на крака му:
— Имаш ли нещо против да поседим тук за момент?
Той спря и я погледна въпросително.
— Както искаш. — Взе ръката й в своята. — Всичко наред ли е?
— Точно това исках да те попитам.
— Дали всичко е наред с мен?
— Да.
— Имаш предвид с нас?
— С нас. С теб. С всичко.
За миг той се загледа през предното стъкло. Стисна ръката й и се обърна към нея.
— Виж ни сега. Виж къде сме. Това е чудесно място.
— Не и ако си нещастен тук.
— Не съм нещастен. Не бих заменил това, което имам с теб, за нищо на света. Какво те накара да се замислиш за това?
— Просто ми се струва, че напоследък беше… дистанциран, особено след края на процеса, след като престана да се виждаш с нея всеки ден.
Той не каза нищо.
— Питам се дали това, което имаме, не ти е недостатъчно.
— Какво да ми е недостатъчно?
— Всичко. Недостатъчно вълнения, забавление. Непрекъснато се занимаваме с децата, с ежедневието, понякога се препираме.
— И смяташ, че с Катрин ми е било по-забавно? Че съм се забавлявал.
— Честно ли да ти кажа? Според мен ти беше приятна всяка минута, която прекара с нея.
Това беше близо до истината. Харди внимателно подбра думите си:
— Не е същото като това да искам да съм с нея в момента. Според мен бракът успява тогава, когато човек ежедневно взема решение да остане в него.
— Дори това да го прави нещастен?
— Но аз не се чувствам нещастен. Ни най-малко. Всъщност е тъкмо обратното. Ето ти и една старомодна мисъл — нещастието е избор. А аз отказвам да направя този избор. — Вдигна ръката й към устните си и я целуна. Искам онова, което вече имаме. Само че явно не ти го показвам достатъчно ясно, нали? И те моля за извинение заради това. Наистина. Може би трябва да ме напуснеш, защото ти причинявам твърде много тревоги.
— Никога няма да те напусна. Дори не ми е хрумвало подобно нещо.
— Ами да знаеш, че и на мен не ми е хрумвало да те напусна. Никога. Ние сме заедно и точка. Въпросът не е отворен за дискусии. Имаме семейството и съвместния си живот и никой не се забавлява като нас в деветдесет и девет процента от времето. Не бих заменил това за нищо.
В тясното пространство надвисна мълчание и накрая Франи въздъхна:
— Съжалявам, но от време на време имам нужда да ми го напомняш.
— Това е приемливо. Съжалявам, че се бях отдръпнал.
— Съжалявам, че ти съжаляваш — стисна ръката му тя. — Ние двамата сме едни много учтиви туристи, нали?
— Явно. — Той я погледна в очите и се усмихна леко: — Двама нещастни туристи, които са на път да си поделят хляба с вожда Хора, който не се смеят.
— Струва ми се, че ще бъде забавно. Да вървим ли?
Двамата едновременно отвориха вратите на колата и излязоха навън в топлата вечер. В ранния здрач в квартала миришеше на портокалови цветчета, на кафе и на океана.