Кунео знаеше къде трябва да отиде и се насочи право към бялата каска, която забеляза да се извисява над тълпата. Бялата каска принадлежеше на командира на пожарникарите. На мястото на всеки пожар имаше командир, чиято власт в съответния участък бе абсолютна. Ако ще дори президентът на САЩ да се появи и да поиска да огледа по-отблизо, командирът можеше да му нареди да изчака и това щеше да сложи точка на разговора.
Кунео се приближи достатъчно, за да различи някои от лицата на хората, скупчили се около командира тук — на табелката с името над левия му джоб пишеше „Шакли“. Беше по-висок от Кунео, чийто ръст бе около метър и осемдесет. Сержантът си проправи път между тълпата, извини се и показа значката си. Шакли кимна разсеяно, каза нещо по радиостанцията си и отново се обърна към Кунео.
— Трябва да се видите с Бекер — посочи той към стълбите. — Мъжът, който говори с жената с коженото яке.
Кунео кимна в знак на благодарност и се запъти натам. Беше нервен мъж малко над четирийсетте, който не можеше да стои спокойно или да мълчи — не можеше да се храни, да изслушва свидетел или свой колега, без да си тананика — и тази негова особеност му пречеше да има постоянен партньор в отдела. Вече повече от година работеше предимно сам. Другите инспектори го смятаха за особняк, макар и не чак за откачалка. Разликата бе съществена.
Лицето на Кунео притежаваше странна хубост, но освен това бе и някак разкривено — все едно някога се бе разпаднало на съставните си части и след това бе сглобено не съвсем прецизно. Носът му отначало щръкваше остро, сетне се извиваше наляво и се сплескваше, все едно някой го бе натиснал като кабарче. Понякога изглеждаше кривоглед. Явно като младеж бе страдал от тежко акне, но кожата на бузите му не бе изпъстрена с белези, а бе изопната и лъщеше — може би поради твърде многото пилингови процедури. Отделните части на лицето му не предполагаха факта, че съчетанието им всъщност допадаше на приятелките му.
Кунео стигна до стълбите. Дори тук, на отсрещната страна на улицата и в убежището на парка, беше неприятно горещо заради пожара. Кунео си взе стиропорена чашка с вода от масата, която някой бе поставил, и се приближи достатъчно, за да чува разговора на Бекер и на жената с коженото яке. Не беше съвсем млада — може би на неговата възраст, прецени инспекторът, — но все още беше много привлекателна. Кунео имаше чувствителни и винаги насочени антени по отношение на жените — просто не можеше другояче, а и не виждаше причина да се променя. Отблизо забеляза, че якето на жената е разкопчано и отдолу се вижда зряло, но стегнато тяло, облечено със синя копринена блуза, а по-надолу — тънка талия и маркови джинси. Средно дългата й коса с изискана прическа улавяше отблясъците от огъня. Едно от сладурчетата без възраст, помисли си той, докато механично потърси с поглед венчална халка — не че имаше някакво значение. Жената носеше халка.
Той се приближи още една крачка и започна да почуква ръба на чашата си с пръсти.
— … веднага щом го видях по телевизията — казваше жената. — Бях тук с Пол днес следобед, затова знаех точно…
Бекер вдигна пръст, за да я накара да замълчи, и погледна право към Кунео.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Кунео бързо вдигна чашата към устните си и изгълта последните парченца лед. Показа значката си и промърмори, смучейки малките кубчета:
— Извинете. Дан Кунео от отдел „Убийства“.
Бекер протегна ръка:
— Бекер от „Палежи“. И точно с това си имаме работа тук.
Жената се обърна с лице към Кунео.
— Вие сте от отдел „Убийства“, така ли? Значи вътре някой е умрял? — Сетне отново се извърна към Бекер. — Сигурен ли сте? Боже, сигурно е Пол!
— Пол кой? — попита Кунео.
— Пол Хановър. Това е неговата къща. — Жената се обърна и се загледа към онова, което бе останало от къщата. Пожарът вече бе унищожил по-голямата част от постройката. Предната врата бе запазена, както и значителна част от втория етаж, но третият и четвъртият бяха напълно разрушени.