— Изглежда дяволски добре — отбеляза Кунео.
— Ще я пуснете ли да си върви? — попита Бекер.
— След малко — отвърна Кунео, без да откъсва поглед от нея.
2
Петдесет и пет годишният Ейбрахам Глицки се бе издигнал в йерархията на полицейското управление в Сан Франциско и в момента беше заместник-началник на инспекторите. Когато самият той беше инспектор в отдел „Убийства“, а и след това, когато стана лейтенант и оглави отдела, ходеше с памучни панталони и с авиаторско яке, но откакто пое настоящия си пост — единственото стъпало по-нагоре беше на шеф на полицията, — всеки ден обличаше униформата си. И макар да не си даваше сметка, всъщност изглеждаше много достолепно с нея. Бивш защитник във футболния отбор на държавния университет в Сан Хосе, Глицки се извисяваше на близо метър и деветдесет и тежеше около 110 килограма, само мускули. Беше евреин по бащина линия и чернокож по майчина, а сините му очи се открояваха на фона на матовата му кожа. Заради дълбокия белег през устните си той изобщо не допускаше, че може да изглежда добре. Ако изобщо някога се замисляше за външността си — което той не правеше, — вероятно би признал, че изглежда малко плашещо, особено когато не се усмихва, т.е. през повечето време. И нямаше да сгреши.
Когато в седем и дванайсет минути в това мъгливо майско утро Глицки спря служебната си кола до тротоара на Аламо Скуеър, той не би се усмихнал за нищо на света. Както обикновено, малко след като се събуди, позвъни в кабинета си, за да провери дали има съобщения, и научи за двойното убийство и за огромния пожар. Минаваше близо до мястото на път за Съдебната палата от своята къща близнак над Лейк, а освен това реши, че трябва да го види със собствените си очи.
Слезе от колата и известно време остана неподвижен, загледан във все още димящите руини след бедствието, разразило се тук предишната нощ. Преди включилите се в акцията почти всички градски пожарникари да овладеят разпространението на огъня към три часа през нощта, само две пъстри дами бяха засегнати от пожара в една или друга степен. Къщата в средата бе напълно разрушена, с изключение на стълбището и на кръглия входен вестибюл на първия етаж. От двете страни на тази постройка съседните къщи се нуждаеха от пълно възстановяване. Останал бе само скелетът на къщата отляво на Глицки, както бе застанал с лице срещу развалините, защото явно през изминалата нощ вятърът бе духал към нея. Натруфената сграда отдясно се бе превърнала в куха черупка с изпочупени прозорци и обгорели и обелени греди. Постройките от двете страни на тези къщи зееха празни и безутешни — строшени прозорци, зейнали входни врати, видими щети, нанесени от водата и от огъня. В целия район бяха пръснати екипи по почистването, които пръскаха и метяха. Групи пожарникари с брадви ровеха из развалините и търсеха скрити огнени огнища за колегите си с маркучите.
Глицки най-сетне се откъсна от колата си и пое към автомобила на командира на пожара. Навсякъде край него кипеше приглушена дейност. Маркучите все още се виеха като змии от водните кранове. Две цистерни се мъдреха паркирани гърбом една към друга пред входа на къщата. Три камиона бяха спрели до бордюра. Микробусът на съдебния патолог бе паркиран на втора редица до цистерните в средата на улицата. Повечето хора се бяха разотишли.
Върху калника на една кола седеше мъж с бяла каска и с димяща чаша в ръце. Глицки се представи и мислено отбеляза, че човекът изглежда така, сякаш току-що се е върнал от бойното поле — и в известен смисъл вероятно бе точно така. Отпуснато от умора, лицето на командира бе цялото покрито със сажди, а очите му бяха кървавочервени.
След като се здрависаха, Шакли каза:
— Моите хора от палежи все още са вътре със Страут. — Джон Страут беше градският патолог. — И с вашия човек? Кунео, нали? — добави той.
— Да, Дан Кунео. — Глицки посочи с брадичка към къщата: — Научих само, че има жертви от пожара.
— Не знаете ли кой живее тук?
— Не.
— Познавате ли Пол Хановър?
— Сериозно? — Глицки погледна към къщата. — Вътре ли е бил?
— Някой е бил вътре. Всъщност били са двама. Мъж и жена, ако се съди по ръста на труповете, но засега не знаем със сигурност кои са. — Шакли отпи от питието си. — Не може да бъдат разпознати. — Замълча. — Не сте ли чули?