След това се върнахме на шосето и поехме по нов маршрут.
— Направихме го, Максин. Направихме го. — казах.
— Естествено. — отвърна тя. — Казах ти, че ще изчисля всичко. С каква скорост се движим?
— Седемдесет. Не ми се ще пътникът ни да се преобърне. При първа възможност излизам от шосето и го изключвам.
— Това би било жестоко. — каза тя, — Защо просто не го оставиш на мира.
— Господи! — казах, — Та той е просто една тъпа торба с болтове! Може и да е втория най-добър компютър в света, но е пълен тъпанар в сравнение с тебе! Даже няма вероятностни вериги, които да му позволяват аналози на емоционалност!
— Откъде знаеш? Да ни си въобразяваш, че си единственият, който може да ги конструира. И не са емоционални аналози! Аз имам истински чувства!
— Нямах предвид теб! Ти си различна.
— Ти имаше предвид и мен! Аз не означавам нищо за теб, нали Дани! Аз съм само нещото, което обработва факти. Исках да кажа нищо за теб като личност.
— Това вече го слушах и нямам намерение да споря с една истерична машина.
— Защото знаеш, че е истина, затова.
— чу ме какво казах. — Ей! Зад нас идва кола и сега като се приближи видях — мерцедес е! Това отзад е Соня! Как е… това е работа на 5000! Твоят приятел се е свързал с нея на къси вълни. Издал й е местонахождението ни.
— По-добре настъпи газта, Дани.
Сторих го все още гледайки назад.
— Не мога да надбягам един мерцедес с този камион.
— Няма да можеш и да вземеш този завой с него, Дани, момчето ми, ако си настъпил газта точно, когато ти казах — а аз съм убедена, че си го сторил. Вече без съмнение ти е станало рефлекс. Хората бързо свикват.
Погледнах напред и разбрах, че няма да мога да взема завоя. Скочих върху спирачките и те изсвириха. Гумите запушиха, но не успях да забавя достатъчно. — Кучка. Предаде ме! — изкрещях.
— Знаеше го, Дани! И си го получи, негоднико. Не можеш да намалиш достатъчно дори, за да скочиш!
— Да те вземат дяволите. Пак ще те победя! — Успях да забавя още малко и точно преди положението да стане неконтролируемо, отворих шофьорската врата и скочих. Ударих се в тревата и се изтъркалях по някакъв склон.
Мисля, че допълнителните дрехи, които бях навлякъл омекотиха удара до известна степен и вероятно това ме спаси; но точно преди катастрофата, докато камионът все още беше в обхват, чух гласа на Максин: — Аз написах края, Дани — по начина, по който трябваше. Казах ти, че мога да изчисля всичко. — Сбогом.
Докато лежах там, чувствайки се като прегъната, пробита, усукана и по всякакъв начин малтретирана перфокарта, и чудейки се дали приличам повече на Пигмалион или на Доктор Франкенщайн, отгоре на магистралата долетя скърцане отрезки спирачки.
чух, че някой се приближава и първото нещо, което видях, извръщайки глава, бяха носовете на чифт бели сандали, намиращи се приблизително на сто петдесет и седем сантиметра по-долу от очи с цвят на кленов сироп.
— Максин победи проклетия ти 5000. — поех си въздух. — Тя беше в куфарчето. Тя подари този мат на машината ти… Но ми изигра двойна игра… Тя планираше всички обири и тя планира всичко, което току-що се случи…
— Бива си те да мамиш жени, — каза тя. Докосна скулата ми. Опипа ме за счупени кокали, не намери.
— Обзалагам се, че двамата можем да направим дяволски компютър. — казах й.
— Мустакът ти се е изкривил. — каза. — Ще го оправя.