Не се наложи да чакам дълго. Точно след девет минути цялото ми тяло се скова. Гърдите ми започнаха да се задъхват, а гърлото ми се стегна и загъргори. Буквално замръзнах на място, също както майор Граут бе замръзнал на верандата на вилата си с чаша уиски в ръка. Но тъй като бях поел много по-малка доза от него, парализата трая само няколко секунди. Тогава почувствах онова, което майорът бе описал така точно: изгарящо усещане в областта на слабините. След още една минута членът ми — и тук майорът пак го беше казал много по-добре, отколкото аз бих могъл — се бе втвърдил и стърчеше като гротмачтата на първокласна състезателна шхуна.
Сега оставаше да направя последната и най-сигурна проверка. Изправих се и отидох до вратата. Отворих я полека и се измъкнах в коридора. Плъзнах се безшумно до стаята на мадмоазел Никол. Тя, разбира се, ме чакаше, сгушена в огромното легло, с малката свещичка, запалена на масата до главата й.
— Bonsoir, monsieur — прошепна тя, като се здрависа с мен по същия официален начин. — Идвате за втория си урок, така ли?
Не казах нищо. Още докато лягах в леглото до нея, започнах да изпадам в едно от онези странни фантасмагорични състояния, които ме връхлитат всеки път, когато съм близо до жена. Този път действието се развиваше в средните векове, в двора на английския крал Ричард Лъвското сърце. Аз бях първият рицар на кралството, безспорният победител във всички турнири, който щеше да демонстрира за пореден път своите сила и мъжество пред Краля и неговия двор на полето на Златната тъкан.
Опонентът ми беше едно огромно и застрашително същество от женски пол, което идваше от Франция и беше съсякло седемдесет и осем доблестни английски мъже по турнири като този. Но моят жребец беше като вихър, а копието ми бе с нечувани размери и здравина, островърхо и трептящо, излято от най-калената стомана.
— Браво! Браво за сър Осуалд! — извика Кралят. — Браво за рицаря с най-мощното оръжие! Само той и никой друг може да си служи с такова огромно копие! Пронижи я, храбри рицарю! Пронижи я!
Впуснах се в двубоя галопирайки, като държах гигантското си копие насочено право към най-уязвимата част на френското същество и когато стигнах до нея, започнах да я мушкам на силни тласъци, бързи и сигурни. За миг бях разпердушинил доспехите й и тя лежеше на земята, крещейки за милост. Но аз не бях настроен да бъда милостив. Окрилян от аплодисментите на Краля и неговата свита, продължавах да забивам стоманеното копие в агонизиращото тяло, докато го забих десет хиляди пъти и още десет хиляди пъти, като през цялото време чувах виковете на благородниците.
— Давай, сър Осуалд! Ръгай, без да спираш! Само така!
И тогава дочух Краля да казва:
— Брей, струва ми се, че този храбър момък ще строши прекрасното си копие, ако не престане да блъска така.
Но на копието ми нищо му нямаше, затова продължих да ръгам, а за грандиозен финал набучих френското женище върху стоманения му връх и галопирайки около арената, развях победоносно тялото й над главата си под виковете „Gadzooks!“ и „Victor ludorum!“.
Всичко това, както се досещате, отне известно време. Нямах никаква представа точно колко, но когато най-сетне дойдох на себе си, скочих от леглото и погледнах триумфиращ проснатата в него жертва. Момичето хриптеше и се задъхваше като повален от хрътки благороден елен и за миг се уплаших, да не съм й направил нещо лошо. Не че ми пукаше де.
— Е, мадмоазел — казах аз, — още ли съм в детската градина?
— О, не! — извика тя, а дългите й крака потръпнаха. — О, не, мосю! Не, не, не! Вие бяхте яростен, вие бяхте великолепен! Направо ме разбихте!
Това ме накара да се почувствам отлично. Излязох в коридора, без нито дума повече и се шмугнах в стаята си. Какъв триумф! Този прах наистина беше фантастичен! Майорът е бил прав! И портиерът в Хартум не ме беше преметнал! Сега бях готов да се заровя в златната си мина и вече нищо не можеше да ме спре. Унесен от тези приятни мисли, скоро заспах.
На другата сутрин започнах веднага да действам по въпроса. Както добре знаете, бях спечелил стипендия за естествени науки, следователно бях много добър по физика, химия и някои други дисциплини, но химията винаги е била най-силния ми предмет.
С други думи вече знаех всичко за производството на едно обикновено хапче. В 1912 г. годината на нашия разказ, разпространената практика сред фармацевтите беше да произвеждат много от хапчетата по домовете си с помощта на така наречените хапче произвеждащи машини. И така, още на другата сутрин се впуснах по улиците на Париж и след много търсене открих в една затънтена уличка на левия бряг на Сена магазинче за фармацевтични уреди на старо. От там си купих малка запазена машина за хапчета, която изкарваше по 24 професионални на вид хапчета при едно пускане. Купих си още чифт много чувствителни везни.