Поканиха ме в нещо като вестибюл, където седнах и зачаках. Пет минути по-късно лейди Мейкпийс влетя в стаята сред вихрушка от коприна и шифон.
— О! — извика тя, като взе ръцете ми в своите. — Значи вие сте синът на Уилям! Винаги е имал вкус този стар разбойник! Получихме писмото и чакахме да се обадите.
Лейди Мейкпийс беше импозантна дама. Не беше млада, разбира се, но не беше и повехнала старица. Дадох й четирийсет. Лицето й беше като изсечено от мрамор, сякаш нямаше възраст, а огромният й гръден кош се скосяваше до кръстче, което можех да обхвана с длани. Прецени ме с бърз пронизващ поглед и изглежда остана доволна, защото следващите й думи бяха:
— Елате с мен, Корнелиус. Ще пием чай и ще си поприказваме.
Тя ме хвана за ръка и ме поведе през огромни, пищно обзаведени стаи към едно доста уютно местенце, обзаведено с диван и няколко фотьойла. На една от стените висеше пастел на Буше, а на друга — акварел на Фрагонар.
— Това — каза тя — е малкият ми кабинет. Оттук ръководя светския живот на посолството.
Усмихнах се любезно и седнах на дивана. Един от шантаво облечените лакеи донесе чай и сандвичи на сребърен поднос. Сандвичите бяха с аншоа. Лейди Мейкпийс седна до мен и започна да налива чая.
— А сега искам да ми разкажете всичко за себе си — каза тя.
Последва цял куп от въпроси и отговори за семейството ми и мен. Беше ужасно досадно, но съзнавах, че трябва да го изтърпя в името на моя велик план. Говорихме си така около четирийсет минути, като от време на време лейди Мейкпийс ме потупваше по бедрото, когато искаше да подчертае нещо. Накрая отрупаната с пръстени ръка просто остана върху бедрото ми. Почувствах лек натиск. Охо, помислих си аз, сега пък какво е намислила старата птичка. Изведнъж тя скочи и закрачи нервно из стаята. Наблюдавах я внимателно. Ходеше напред-назад със сключени ръце, главата й трепереше, а гърдите й се повдигаха и спускаха с бясна скорост. Беше се стегнала като пружина. Не знаех какво да правя.
— Е, аз ще вървя — казах накрая и се изправих.
— Не, не. Не си отивайте!
Седнах отново.
— Вие познавате ли съпруга ми? — избърбори тя. — Очевидно не. Едва-що пристигате. Той е много добър човек. Страхотен мъж, но е взел да остарява горкичкият и вече не може да спортува така активно, както едно време.
— Много лошо — казах аз. — Край на полото и тениса.
— Дори и за пинг-понг не става вече — проплака тя.
— Всички остаряваме — успокоих я аз.
— Да, така е, но тук въпросът е в друго.
Тя млъкна и зачака.
Аз също чаках.
И двамата чакахме. Мълчанието продължи прекалено дълго.
Вече не можех да издържам, затова се поразмърда на дивана и попитах:
— В какво е въпросът, мадам?
— Толкова ли не виждате, че се опитвам да ви помоля за нещо? — каза тя накрая.
Не знаех какво да отговоря, затова си взех още един от малките триъгълни сандвичи и бавно го задъвках.
— Искам да ви помоля за една услуга, mon petit garcon — каза тя. — Предполагам, че сте много добър в игрите?
— Да, така е — отвърнах аз. Вече се бях примирил с идеята за партия тенис или пинг-понг с нея.
— И не бихте имали нищо против да поиграем?
— Не, разбира се. За мен е удоволствие.
Налагаше се да й угаждам. Всичко, което исках, беше да се запозная с посланика. Посланикът беше моята цел. Той беше човекът, когото бях избрал за първото хапче и който щеше да задвижи нещата. Но до него можех да се добера единствено чрез нея.
— Това, което искам, не е кой знае какво — каза тя.
— На вашите услуги, мадам.
— О, сериозно ли говорите?
— Разбира се.
— И казахте, че ви бива в игрите, нали?
— Да, играех ръгби в училище. И крикет. Много добре подавам топката.
Тя престана да крачи и ме изгледа продължително.