Точно в този момент едно малко предупредително звънче започна да дрънчи в главата ми. Не му обърнах внимание. Каквото ще да става, аз не биваше да се опълчвам срещу тази жена.
— Боя се, че не играя ръгби — каза тя. — Или пък крикет.
— Е, аз и в тениса не съм зле. Но не си нося ракетата — казах аз и си взех още един сандвич. Обожавам вкуса на аншоа.
— Баща ми твърди, че рибата аншоа съсипва небцето — казах аз с пълна уста. — Вкъщи такова нещо никога не се сервира. Но аз много я обичам.
Тя си пое дълбоко въздух и гърдите й се издуха като два гигантски балона.
— Ще ви кажа какво искам — прошепна тя. — Искам да ме любите, и да ме любите, и да ме любите! Искам да ме любите до смърт! И искам да го направите сега! Сега! Бързо!
Боже господи, помислих си аз. Ами сега?
— Не се шокирайте, скъпо момче.
— Не се шокирам.
— О, не, шокирате се. Изписано е на лицето ви. Изобщо не трябваше да ви моля за това. Та вие сте толкова млад! На колко години сте? Не, не ми казвайте! Не искам да знам. И сте толкова апетитен! Но учениците са забранен плод, нали? Колко жалко! Очевидно е, че все още не сте се докоснали до изгарящия свят на жените. Предполагам, че дори сте девствен.
Е, това вече беше прекалено!
— Грешите, лейди Мейкпийс! — казах аз. — Забавлявал съм се с жени и от двете страни на Ламанша. Също и по море.
— Ами? Не ви вярвам, палавник такъв!
Все още бях седнал на дивана. Тя стоеше изправена над мен. Огромните й червени устни бяха разтворени, а гърдите й се издигаха и спускаха от учестеното дишане.
— Разбирате, че никога не бих ви помолила за това, ако Чарлс вече… не ставаше за тази работа, нали?
— Разбира се — поразмърдах се аз. — Отлично ви разбирам. И ви съчувствам. Изобщо не се притеснявайте.
— Сериозно ли говорите?
— Да, разбира се.
— О, мое прекрасно момче! — извика тя и се нахвърли върху мен като тигрица.
Няма нищо съществено за разказване от боричкането, което последва. Може би си заслужава само да спомена, че лейди Мейкпийс ме изненада с диванната си техника. До онзи момент винаги бях гледал на дивана като на неподходяща територия за аламинутни изпълнения, въпреки че, бог ми е свидетел, често бях принуден да го използвам в гостните на лондонските дебютантки, докато родителите им хъркаха на втория етаж. За мен диванът е страшно неудобно място, заобиколено от три страни с ватирани прегради и с толкова тясна хоризонтална част, че човек непрекъснато се изтъркулва от нея на пода. Но лейди Мейкпийс беше диванен факир. За нея диванът беше нещо като гимнастически кон, върху който тя правеше най-различни сложни упражнения: премятания, подскоци, завъртания, извивания, като се кълчеше по най-невероятен начин.
— Била ли сте някога учителка по физкултура? — попитах я аз.
— Млъкнете и се концентрирайте! — отвърна тя, премятайки ме като кифличка от хилядолистно тесто.
Имах късмет, че бях млад и гъвкав, иначе със сигурност щеше да ми счупи нещо. Това ме накара да се замисля за бедния сър Чарлс. Какво ли беше преживял на времето! Нищо чудно, че бе решил да пасува. Но веднъж да глътне вълшебното хапче, помислих си аз, тогава тя ще вика за милост, не той.
Лейди Мейкпийс бързо сменяше ролите. Няколко минути след като приключихме с лудориите, тя вече седеше на бюрото в стил „Луи XV“, така добре пригладена и невъзмутима, както в първия миг на срещата ни. Цялото й напрежение се бе изпарило и на лицето й се беше появило доволното, лениво изражение на боа, която току-що е нагълтала жив плъх.
— Вижте — каза тя, като гледаше някакъв лист хартия. — Утре в посолството има тържествена вечеря по случай освобождаването на Мейфкинг.
— Но Мейфкинг беше освободен преди дванайсет години — казах аз.
— Да, но ние още го празнуваме. Искам да кажа, че адмирал Жубер не може да присъства, защото прави проверка на флотата си в Средиземно море. Какво ще кажете да дойдете на негово място?
Едва се сдържах да не извикам „ура“. Точно това ми трябваше!
— Ще бъде чест за мен.
— Ще присъстват повечето от министрите — каза тя — и всички посланици. Имате ли бяла вратовръзка?
— Да — казах аз. В онези времена човек не тръгваше никъде без пълно вечерно облекло, дори и на моята възраст.
— Много добре — каза тя, попълвайки името ми в списъка на поканените. — До утре вечер в осем часа тогава. Приятен ден, малкото ми мъжле. Много се радвам, че се запознахме.