Тя вече беше забила нос в листа хартия, затова излязох и намерих изхода сам.
IV.
Точно в осем часа на другата вечер се представих в посолството. Бях се издокарал с бялата вратовръзка и с фрак. В онези дни фраковете имаха по един дълбок джоб от вътрешната страна на пешовете и в тези джобове бях скрил общо дванайсет кръгли кутийки, всяка с по едно хапче. Посолството беше обляно в светлина и от всички страни към вратите му се стичаха карети. Навсякъде щъкаха униформени лакеи. Влязох и се присъединих към редицата от пристигащи.
— Скъпо момче — посрещна ме лейди Мейкпийс, — толкова се радвам, че дойдохте. Чарлс, да ти представя Осуалд Корнелиус, синът на Уилям.
Сър Чарлс Мейкпийс беше дребен възрастен човечец с гъста, елегантно вчесана бяла коса. Лицето му имаше нездрав цвят, а кожата му беше сипаничава като бисквита, поръсена със захар. Цялата му физиономия от брадичката до началото на косата беше насечена от тънки кръстосани бръчици. Приличаше ми на разпадащ се керамичен бюст.
— Значи вие сте момчето на Уилям — каза той и разтърси ръката ми. — Как ви се струва Париж? Ако има нещо, с което мога да ви бъда полезен, само ми се обадете и всичко ще се уреди.
Смесих се с бляскавата тълпа. Изглежда бях единственият мъж, който не бе отрупан с украшения и панделки. В салона всички пиеха шампанско. После се отправиха към трапезарията. За първи път виждах такава огромна трапезария. Масата беше дълга колкото два паса на крикет и от всяка страна спокойно се събираха по сто човека. На местата имаше картончета с името на съответния гост. Аз бях настанен между две стари и изключително грозни жени — едната беше съпругата на българския посланик, а другата — някаква леля на испанския крал. Съсредоточих вниманието си върху храната, която беше великолепна. Още си спомням гигантския трюфел, голям колкото топка за голф, приготвен с бяло вино в малък глинен съд с капак. А какъв калкан имаше — недоварен точно колкото трябва — сърцевината му беше почти сурова, но все още гореща. (Англичаните и американците винаги държат рибата на огъня повече отколкото е необходимо.) Ами вината! Вината наистина бяха нещо незабравимо!
Но какво, за бога, ще попитате, разбираше седемнайсетгодишният Осуалд Корнелиус от вина? Уместен въпрос. Отговорът е „много“. Защото досега не съм ви казвал, но баща ми обичаше виното повече от всичко в този живот, включително и от жените. Според мен той беше истински експерт по вината. Най-голямата му страст беше бургундското. Обожаваше кларето, но винаги казваше дори и за най-превъзходното кларе, че е слабо подобие на бургундското, също както жената е слабо подобие на мъжа. Кларето, казваше той, може да има по-красиво лице и по-хубава фигура, но в бургундското е силата и гъвкавостта.
Когато навърших четиринайсет, той вече беше започнал да предава страстта си към виното на мен. Само преди една година ме взе със себе си на десетдневна обиколка из Бургундия по време на продажбите през септември. Тръгнахме от Шанъи на север към Дижон. За една седмица прекосихме цялата Кот дьо Нюи пеша. Беше незабравимо преживяване. Движехме се не по главните пътища, а по широките, набраздени от каруците пътеки, които минаваха покрай всички големи лозя на тази златна долина: първо Монтраше, после Мьорсо, после Помар… Спомням си една великолепна нощ в малко хотелче в Бон, където вечеряхме ecrevisses, залети обилно с бяло вино и препечени филийки с масло и дебели резени foie gras.
Спомням си също как на следващия ден обядвахме, седнали на ниската бяла стена, която обгражда „Романе Конти“: студено пиле, френски хляб, fromage dur и бутилка от самото „Романе Конти“. Подредихме храната върху белия зид и до нея изправихме бутилката и две красиви винени чаши. Баща ми измъкна тапата и започна да налива виното, докато аз старателно транжирах месото. Седяхме там, под палещото есенно слънце и наблюдавахме гроздоберачите, които сновяха между редовете от корени, пълнеха с грозде кошниците си, отнасяха ги до началото на реда и там ги изсипваха в огромни плетени кошове, които на свой ред обръщаха в каруци, теглени от бледи кремави кончета. Спомням си как баща ми седеше на стената и сочеше тази прекрасна картина с недооглозгано бутче: „Сега, мойто момче, седиш на границата на най-прочутото късче земя в целия свят! Погледни го само! Четири акра и половина кремъчна червена глина! И това е всичко! Но от тези гроздчета, които късат пред очите ти, ще се роди вино, което засенчва с блясъка си всички останали вина! То е още по-ценно, защото се произвежда в много малки количества. Виното, което пием в момента, е разливано тук преди единайсет години. Помириши го! Вдъхни уханието му! Вкуси го! Пий го, но никога не се опитвай да го описваш! Такъв главозамайващ аромат не може да се опише с думи! Да пиеш «Романе Конти» е все едно да изпиташ оргазъм едновременно в устата и в носа!“. Обожавах, когато баща ми се разпали така. Още тогава започнах да разбирам колко е важно да бъдеш ентусиаст в живота. Баща ми ме учеше, когато се захвана с нещо, независимо какво, да се впускам в него през глава, да го обгръщам с двете си ръце, да го обичам, да му се радвам и най-вече — да му отдавам цялото си сърце. Да бъдеш леко заинтригуван не ставаше. Да бъдеш много запален също. Трябваше да си нажежен до бяло. Трябваше да си страстен!