Посетихме и Кло дьо Вуже, и Бон Мар, и Кло дьо ла Рош, и Шамбертен, и много други прекрасни места. Слизахме в избите на замъците и вкусвахме вината от миналогодишните реколти направо от бъчвите. Наблюдавахме как мачкат гроздето в огромни винтовални преси, задвижвани от по шест човека и как гъстият сок се стича по улеи в грамадни бурета, а в Шамбол Мюзини, където бяха почнали седмица по-рано, наблюдавахме как ширата зрее в колосални бъчви, високи четири метра, как кипи и се издига в хода на собствения си вълшебен процес на превръщане от захар в алкохол. И докато стояхме там и гледахме, изведнъж тя стана толкова активна, така се разбунтува и закипя, че се наложи върху всяка бъчва да се качат по няколко мъжаги и да седнат върху капака, за да не й позволят да прелее.
Но аз пак се отплеснах. Трябва да продължа разказа си. Исках да кажа, че дори и на тази крехка възраст бях напълно в състояние да оценя вината, които се сервираха онази вечер в британското посолство в Париж. Те наистина бяха нещо незабравимо.
Започнахме с „Шабли“, „Гран Крю“ и „Грьонуй“. После имаше „Латур“, после „Ришбур“ и накрая с десерта едно много старо „Икем“. Не мога да си спомня реколтата на нито едно от тях, но всичките бяха от преди филоксерата.
Когато вечерята приключи, дамите, водени от лейди Мейкпийс, напуснаха трапезарията. Сър Чарлс въведе мъжете в просторна гостна, където щяха да пият портвайн, бренди и кафе.
Когато гостите започнаха да се разпределят на малки групички, се шмугнах бързо до самия домакин.
— А, ето ви и вас, моето момче — каза той. — Елате да седнете при мен.
Идеално!
В групата имаше общо десет човека и сър Чарлс ме представи на всеки поотделно.
— Това е младият Осуалд Корнелиус — каза той. — Баща му беше от нашите хора в Копенхаген. Запознайте се с германския посланик, Осуалд.
Ръкувах се с германския посланик. После с италианския, унгарския, руския, перуанския и мексиканския. После с френския министър на външните работи, после с един френски армейски генерал и накрая с едно малко, смешно, тъмно човече от Япония, което бе представено просто като мистър Мицуко. Всички знаеха английски и, изглежда като комплимент към домакина, го бяха превърнали в официален език на вечерта.
— Сипете си портвайн, млади момко — обърна се към мен сър Чарлс, — и го подайте нататък.
Налях си една чаша портвайн и внимателно подадох гарафата на седящия отляво.
— Това е добра бутилка. „Фонсека ’87“. Баща ви ми е писал, че сте спечелили стипендия за Тринити. Нали така беше?
— Да, сър — казах аз. Решителният момент се приближаваше! Не биваше да го изпускам! Трябваше да използвам шанса си на всяка цена!
— За каква специалност? — попита сър Чарлс.
— Естествени науки, сър — отвърнах аз. Ето сега беше настъпил решителният момент! — Между другото — казах с достатъчно висок глас, за да могат да ме чуят и останалите, — в една от тамошните лаборатории в момента се провеждат наистина изумителни изследвания. Строго секретни. Просто няма да повярвате какво са открили!
Десет чифта очи се откъснаха от чашите с портвайн и кафе и се насочиха към мен, пълни с любопитство.
— Не знаех, че вече сте постъпили в университета — каза сър Чарлс. — Мислех, че ви остава още една година и затова сте тук.
— Да, точно така е — казах аз, — но бъдещият ми преподавател ме покани да се включа в работата на една от научните лаборатории в университета. Там прекарах по-голямата част от миналия семестър.
— И какво, ако смея да попитам, е това толкова тайно и толкова забележително откритие, което са направили там?
В гласа на сър Чарлс имаше иронична нотка и кой можеше да го вини за това?
— Ами как да ви кажа, сър — промърморих аз и млъкнах нарочно.