— Разбирам — казах аз.
— Ако мога да получа едно флаконче от тези хапчета, даже за предпочитане едно шише, веднага ще ги изпратя в Лондон.
— А аз ще ги изпратя в Петроград — каза руският посланик.
— А аз в Будапеща.
— А аз в Мексико сити.
— А аз в Лима.
— А аз в Рим.
— Глупости! — извика германският посланик. — Вие ги искате за себе си, мръсници такива!
— Ех ти пък, Волфганг — каза сър Чарлс, като се размърда с неудобство на мястото си.
— А защо не, скъпи Чарлс? Аз също ги искам за себе си. Е, и за кайзера, разбира се, но първо за себе си.
Много ми хареса този германски посланик. Какъв откровен човек!
— Господа, струва ми се, че е най-добре аз да се заема с уреждането на този въпрос — каза сър Чарлс. — Ще пиша лично на професора.
— Японският народ — изтърси мистър Мицуко — и особено императора, винаги са се интересували от всякакви масажистки техники, горещи бани и други такива технологични нововъведения.
Оставих ги да се надвикват. Вече владеех положението и това ме караше да се чувствам спокоен. Налях си още една чаша портвайн, но отказах огромната пура, която ми предложи сър Чарлс.
— По-малка ли искате, скъпо момче? — попита ме той с готовност. — Или предпочитате турска цигара? Мисля, че имам някакви „Балканско Собрене“.
— Благодаря ви, сър, не пуша. Но портвайнът е разкошен.
— О, да. Сипете си още, скъпо момче!
— Имам интересна новина за вас — казах аз и изведнъж всички млъкнаха. Германският посланик постави длан зад ухото си. Руският се наведе напред. Всички бяха вперили очи в мен и чакаха.
— Това, което ще ви кажа, е много поверително — казах аз. — Мога ли да разчитам на вашата дискретност?
Последва хор от: „Да! Да! Абсолютно! Продължавайте нататък, млади човече!“.
— Благодаря ви — казах аз. — Нещата стоят така: веднага, щом разбрах, че ще заминавам за Париж, реших, че трябва да взема със себе си известно количество от тези хапчета, особено за големия приятел на баща ми, сър Чарлс Мейкпийс.
— Скъпото ми момче! — извика сър Чарлс. — Каква великодушна мисъл!
— Разбира се, не можех да помоля професора да ми даде от тях, защото той никога нямаше да се съгласи. Все още всичко се държи в пълна тайна.
— И какво направихте? — попита сър Чарлс, цял треперещ от вълнение. — Пооткраднахте ли ги?
— Разбира се, че не, сър — отвърнах аз. — Кражбата е криминално престъпление.
— Не се притеснявайте от нас, скъпо момче. Ние няма да кажем на абсолютно никого.
— Какво направихте тогава? — попита германският посланик. — Казвате, че ги имате и че не сте ги откраднали.
— Направих ги сам.
— Брилянтно! — извикаха всички. — Magnifique!
— Тъй като помагах на професора във всяка фаза на производството им, смогнах да усвоя всички процедури. Така че започнах да ги правя в лабораторията му всеки ден докато той обядваше.
Бавно се извърнах назад и бръкнах в един от джобовете на фрака си. Измъкнах една от малките кръгли кутийки и я поставих на масата. Отворих капака. Вътре, сгушено в мекото памучно гнездо, лежеше едно-единствено червено хапче.
Всички се наведоха напред. Видях как пълничката бяла ръка на германския посланик се плъзга бавно над масата към кръглата кутийка като невестулка, която дебне мишка. Сър Чарлс също я видя. Той стовари юмрука си върху ръката на германеца и я прикова към масата.
— Търпение, Волфганг — каза той.
— Искам това хапче! — извика германският посланик.
Сър Чарлс захлупи кутийката с другата си ръка и се обърна към мен:
— Имате ли още?
Бръкнах в джоба на фрака си и измъкнах още девет кутийки.
— Има за всеки по една — казах аз.
Девет нетърпеливи ръце се спуснаха и сграбчиха кутийките.
— Аз плащам — каза мистър Мицуко. — Колко искате?
— Не — отвърнах аз. — Това са подаръци. Опитайте ги, господа, и вижте какво мислите.
Сър Чарлс изучаваше надписа на капачето.
— Аха! — каза той. — Виждам, че тук е напечатан адресът ви.
— Да, това е в случай, че…
— В случай, че какво?
— В случай, че някой поиска да получи второ хапче.
Забелязах, че германският посланик беше извадил едно малко тефтерче и усилено пишеше в него.