„Как изглежда?“ — попитал Пучини.
„Нисък, набит, с мустаци и бомбе. Казва, че е от Неапол.“
„Какъв певец е?“ — попитал Пучини.
„Каза, че е най-добрия тенор в света.“
„Те всички така казват“ — промърморил Пучини, но нещо — и той самият до ден-днешен не знае какво — го подтикнало да остави книгата, която четял и да излезе в антрето.
Входната врата била широко отворена и през нея се виждал дребничкият Карузо, който стоял в градината, точно пред къщата.
„Кой, по дяволите, сте вие?“ — извикал Пучини.
Карузо извисил великолепния си, плътен глас и отговорил с думите на Рудолф от една от ариите му в „La Boheme“:
„Chi son? Sono un poeta.“ „Кой съм аз? Аз съм поет.“
Пучини бил направо смаян от качеството на гласа. Никога през живота си не бил чувал такъв тенор. Той се втурнал към Карузо, прегърнал го и извикал:
„Рудолф е ваш!“
— Това е истински случай, Ясмин. Самият Пучини обича да го разказва. И днес, естествено, Карузо наистина е най-великия тенор в света, а той и Пучини са много близки приятели. Великолепна история, не смяташ ли?
— Да, но какво общо има тя с моето пеене? Гласът ми, както се досещаш, едва ли ще смае Пучини.
— Разбира се, че не. Но идеята е същата. Карузо е искал партия, ти искаш три кубични сантиметра сперма. А на Пучини ще му е много по-лесно да даде второто, отколкото първото, особено на такова красиво момиче като теб. Пеенето е просто трик, за да се привлече вниманието му.
— Продължавай тогава.
— Пучини работи само нощем, от около десет и половина вечерта до четири сутринта. По това време цялата къща спи. Точно в полунощ аз и ти се промъкваме в градината на вилата и виждаме къде е стаята, в която той работи и която, надявам се, е на приземния етаж. Някой от прозорците със сигурност е отворен, защото нощите все още са горещи. И така, аз се скривам зад един храст, а ти заставаш под отворения прозорец и започваш тихичко да пееш нежната ария „Un bel di vedremo“ от „Мадам Бътерфлай“. Ако всичко върви по план, Пучини трябва да се спусне към прозореца и да види под него едно неописуемо красиво момиче — т.е. теб. Нататък вече няма проблеми.
— Това много ми харесва — каза Ясмин. — Италианците все си пеят един на друг под прозорците.
Когато пристигнахме в Лука, се укрихме в едно малко хотелче и там, в гостната му стая, седнал зад едно старо пиано, научих Ясмин да пее арията. Тя знаеше много малко италиански, но скоро научи думите наизуст и изпълняваше цялата ария доста сполучливо. Гласът й не беше силен, но тя имаше много верен слух. Научих я да казва на италиански: „Маестро, обожавам вашето изкуство. Идвам чак от Англия, само за да…“ и т.н., и т.н., и още няколко други полезни фрази, между които, разбира се: „Единственото, за което ви моля, е да ми дадете един автограф върху собствения си бележник“.
— Смятам, че при него няма да имаш нужда от суданската муха — казах аз.
— И аз така мисля — отвърна тя. — Нека този път да я пропуснем.
— И никакви игли за шапки, ако обичаш — продължих аз. — Този човек е мой кумир и няма да позволя да бъде набоден.
— Иглата ще бъде абсолютно излишна, ако не му дам от праха — каза Ясмин. — С нетърпение очаквам да го видя, Осуалд.
— Сигурно ще си прекараш много добре.
Когато всичко беше готово, се вдигнахме с колата един ден и отидохме до вила „Пучини“, за да поогледаме терена. Сградата беше масивна, разположена на брега на широко езеро и заобиколена от всички страни с ограда, чиито яки метални пръчки бяха високи по три метра. Много гаден номер!
— Ще ни трябва стълба — казах аз.
Върнахме се в Лука и купихме малка дървена стълба, която сложихме на задната седалка на откритата кола.
Малко преди полунощ отново стояхме пред вила „Пучини“, вече готови за щурм. Нощта беше тъмна, гореща и тиха. Подпрях стълбата на металната ограда. Изкачих се по нея и скочих в градината от другата страна. Ясмин ме последва. Прехвърлих стълбата отвътре, за да е готова за отстъплението ни.
Веднага забелязахме единствената осветена стая в къщата. Прозорците й гледаха към езерото. Хванах Ясмин за ръка и започнахме да се промъкваме натам. Въпреки че нямаше луна, светлината от стаята се отразяваше във водата на езерото и хвърляше слаби отблясъци върху градината и къщата. Градината беше пълна с дръвчета, храсти и цветни лехи. Много ми харесваше. Такива неща Ясмин наричаше „забавни“. Когато се приближихме достатъчно, дочухме звуците на пиано. Един от прозорците беше отворен. Допълзяхме до него и надникнахме в стаята. И ето там, вътре, седеше самият Пучини, само по риза, с пура в уста и тихичко потропваше на едно обикновено пиано, като от време на време спираше, за да запише нещо в някаква тетрадка и после продължаваше отново. Беше набит, малко подпухнал мъж с черни мустаци. Върху двете стени на пианото имаше завинтени два свещника, в изящно орнаментирани поставки, но свещите им не бяха запалени. На една полица до пианото беше поставена голяма, препарирана, бяла птица, някакъв вид жерав, ако не се лъжа. По стените висяха портретите на известните прародители на композитора — прапрадядо му, прадядо му, дядо му и баща му — всичките почитани музиканти. В продължение на повече от двеста години мъжете от семейство Пучини бяха прехвърляли големия си музикален талант върху синовете си. Сламките на Пучини, стига да успеех да ги направя, щяха да имат изключително висока стойност. Веднага реших да направя сто, вместо петдесет.