— Най-добре е да се омитаме оттук — казах аз. — Не мисля, че тези хора ще ни направят нещо лошо, но кралят без съмнение ще започне да задава някои въпроси.
— Убедена съм в това.
— Най-вероятно ще се досети, че писмото ми е фалшификат. Хващам се на бас, на каквото пожелаеш, че в същия този момент се консултира с крал Джордж V.
— И аз — каза Ясмин.
— Бързо тогава! Оправяй си багажа! Ще се измъкнем оттук по най-бързия начин! Връщаме се в Швеция! Просто ще изчезнем!
XXIII.
Върнахме се у дома през Швеция и Дания някъде към средата на април. Носехме със себе си спермата на осем крале — по петдесет сламки от седем от тях и двайсет сламки от стария Петър от Югославия. Жалко за Норвегия. Разваляше ни колекцията, макар да имах усещането, че в крайна сметка няма да се окаже чак толкова важно.
— Сега вече си искам ваканцията — каза Ясмин. — И то една дълга ваканция. Всъщност, ние не свършихме ли общо взето?
— Идва ред на Америка — отвърнах аз.
— Там няма много, нали?
— Не, но ще трябва да съберем каквото има. Ще пътуваме комфортно с „Мавритания“.
— Първо искам да си почина. Ти ми обеща. Никъде не тръгвам, преди да съм изкарала една хубава, дълга ваканция.
— Колко дълга?
— Месец.
Бяхме се прибрали с колата направо в Кеймбридж, след като слязохме от ферибота в Херидж и сега седяхме в гостната на Дънроамин с по чаша питие в ръка. Уърсли влезе, потривайки доволно ръце.
— Поздравления — каза той. — Свършили сте страхотна работа с тези крале.
— Ясмин иска ваканция. Но аз лично смятам, че ще е най-добре да се насилим и да покрием Америка преди това.
Уърсли, който пуфтеше с ужасната си лула, погледна Ясмин през гъстия дим и каза:
— Аз съм съгласен с Корнелиус. Свършете си работата първо и после си почивайте.
— Не — отсече Ясмин.
— Защо не? — попита Уърсли.
— Защото не искам, затова.
— Е, предполагам, че си зависи от теб.
— Разбира се, че зависи от мен.
— Не се ли забавляваш? — поинтересувах се аз.
— Нещо взе да не ми е приятно вече — каза тя. — В началото беше страшен майтап. Голям смях. Но сега като че ли взех да се изморявам.
— Не казвай това.
— Вече го казах.
— По дяволите.
— Това, което и двамата забравяте, е, че всеки път, когато искаме спермата на някой проклет гений, аз съм тази, която трябва да отиде и да се бие за нея и в крайна сметка на мен ми излиза през носа.
— Не през носа — казах аз.
— О, стига си се опитвал да го обърнеш на майтап, Осуалд.
Тя изглеждаше много мрачна. Уърсли не каза нищо.
— Ако сега отидеш да си починеш някъде за един месец, ще дойдеш ли веднага след това с мен до Америка? — попитах аз.
— Да. Добре — отвърна тя.
— Сигурен съм, че ще ти хареса Рудолфо Валентино.
— Съмнявам се. Мисля, че дните на лудуването ми приключиха.
— Никога! — извиках аз. — Това е все едно да кажеш, че си мъртва!
— Сексът не е всичко!
— По дяволите, Ясмин, говориш като Бърнард Шоу!
— Може би ще стана монахиня.
— Но преди това ще дойдеш до Америка?
— Вече ти казах, че ще дойда.
Уърсли извади лулата от устата си и каза:
— Имаме забележителна колекция, Корнелиус. Наистина забележителна. Кога ще започнем да продаваме?
— Не бива да бързаме — казах аз. — Имам чувството, че трябва да се въздържаме да продаваме спермата на когото и да било преди смъртта му.
— Защо?
— Великите хора са по-интересни мъртви, отколкото живи. Те се превръщат в легенди едва след смъртта си.
— Може би си прав — съгласи се Уърсли.
— Имаме доста възрастнички в списъка — продължих аз. — Повечето няма да издържат много дълго. Хващам се на бас, че половината от тях ще си отидат до пет-десет години.
— Кой ще продава, когато му дойде времето? — попита Уърсли.
— Аз.
— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?
— Виж какво, на крехката възраст от седемнайсет години не изпитвах особени затруднения да продавам червените си хапчета на френския външен министър, десетина чужди посланици и почти всички големи клечки в Париж. А съвсем наскоро успях да продам лейди Виктория Нотингам на всички короновани глави в Европа, с изключение само на една.