Стоях под малката веранда пред главния вход на Дънроамин и се опитвах да си намеря ключа. Изведнъж забелязах някакъв плик, забоден с кабарче за вратата. Каква глупост. Опитах се да извадя кабарчето, но не успях, затова отскубнах плика. На него не пишеше нищо и реших да го отворя. Колко глупаво — да не сложат никакво име. Дали беше за мен? Да, за мен беше.
„Скъпи Осуалд,
Артър и аз се оженихме миналата седмица…
Артър? Кой, по дяволите, беше тоя Артър?
Заминахме много надалеч и, надявам се няма да ни се сърдиш, но взехме Домът на спермата с нас, целия, без сламките на Пруст…
Исусе Христе! Артър трябва да е Уърсли! Ами да — Артър Уърсли!
Да, оставихме ти Пруст. Така и не си паднах по тоя малък педераст. Всичките му петдесет сламки са сложени в портативния контейнер в мазето, а листа с подписа му е в чекмеджето на бюрото. Останалите послания с подписите взехме със себе си, така че са на сигурно място…“
Зави ми се свят. Не можех да чета нататък. Отключих вратата, залитнах в къщата и намерих някаква бутилка уиски. Лиснах малко от него в една чаша и го изгълтах.
„Ако се замислиш малко, Осуалд, ще видиш, че всъщност не ти правим мръсотия и ще ти кажа защо. Артър каза, че…“
Дремеше ми на оная работа какво е казал Артър! Те бяха задигнали ценната сперма. Сперма за милиони! Бях готов да се обзаложа, че този манаф Уърсли беше виновен за цялата работа.
„Артър каза, че в крайна сметка той е измислил процеса за запазване на спермата, нали? А аз бях тази, която свърши черната работа по събирането й. Артър ти изпраща много поздрави.
Тра-ла-ла.
Истински удар беше това. Удар под кръста. Накара ме да се задъхам.
Започнах да беснея из къщата, изпаднал в дива ярост. Всичко в мен кипеше и съм сигурен, че през ноздрите ми е излизала пара. Ако в къщата имаше куче, щях да го ритам до смърт. Вместо това ритах мебелите. Строших доста големи предмети, след което започнах да награбвам по-малките, включително едно преспапие „Бакара“ и една стара етруска паница и да ги мятам през прозорците, като крещях на умряло, докато стъклата им се разсипваха с трясък по пода.
Но след около час-два започнах да се успокоявам и се проснах изтощен в един фотьойл с чаша уиски в ръка.
Както може би вече сте разбрали, аз съм доста гъвкав човек. Избухвам, когато ме предизвикат, но никога не се тормозя за нещо, което вече е станало. Просто го изтривам от съзнанието си. Винаги има изход. Още повече, че за мен няма нищо по-мобилизиращо от голямото нещастие. В часовете след корабокрушението, в този период на мъртво затишие след голямата буря, мозъкът ми започва да работи с бясна скорост. Както си седях с уискито в ръка онази ужасна вечер сред развалините на Дънроамин, в главата ми вече беше започнал да се оформя поредния план за бъдещето ми.
Е, това е положението, казах си аз. Измамиха ме. Всичко свърши. Трябва да започна отначало. Все пак имам сламките на Пруст, които биха могли да ми помогнат финансово в близките години (и не си мислете, че не ми помогнаха) и все пак те не бяха достатъчни, за да ме направят милионер. Така че трябваше да се измисли нещо друго.
В този момент великолепната идея започна бавничко да се промъква в съзнанието ми. Седях спокойно и я чаках да пусне корени и да се раззелени. Тя беше вдъхновена. Тя беше красива в своята кристална простота. Нямаше начин да не успее. Тя щеше да ме направи милионер. Как не се бях сетил за нея още преди?
Обещах в началото на този дневник да ви разкажа как точно станах богат. Изгубих достатъчно време да ви разкажа как не успях да го направя. Позволете ми сега да наваксам като ви разказвам в не повече от няколко параграфа как в крайна сметка станах истински мултимилионер. Великата идея, която ми дойде наум така внезапно в Дънроамин, беше следната:
Веднага щях да отида в Судан, където щях да преговарям с някой корумпиран министър да ми отпусне на наемен срок малкото парче земя, върху което растяха дърветата хашаб и живееха суданските мухи. По този начин щях да държа правата над лова на судански мухи. Щях да събера всички местни „бръмбаротърсачи“ и да ги организирам. Щях да им давам много повече пари, отколкото взимаха в момента като продаваха стоката си на свободния пазар. Щяха да работят изключително за мен. Бракониерите щяха да бъдат безмилостно отстранявани. С други думи, щях да завладея пазара на судански мухи. В момента, в който всичко това се уреди и съм сигурен, че имам постоянни постъпления от судански мухи, щях да си построя малък завод в Хартум за масово производство на известните вече хапчета за потентност на професор Юсупов. Щях да опаковам таблетките още в завода. Щях да създам тайна разпространителна мрежа с основни пунктове в Париж, Лондон, Ню Йорк, Амстердам и други градове по света. Казах си, че след като един крехък седемнайсетгодишен младеж беше успял сам да си изкара сто хиляди лири стерлинги за една година в Париж, какво ли щеше да успее да направи, след като вече е пораснал, в световен мащаб.