— Искам три килограма — казах аз. — В един пакет.
— Сахиб в хотела ли отседнал? — попита той.
— Да.
— Тогава утре види се с вас и каже отговор. Тази вечер трябва пита някои неща.
Това беше всичко, което можех да направя за момента.
На другата сутрин го намерих на същото място край вратата на хотела.
— Какви новини има за праха? — попитах го аз.
— Всичко готово — каза той. — Намерил място, откъдето може вземе три килограма чист прах за сахиб.
— Колко ще струва? — попитах аз.
— Сахиб има ли английски пари?
— Да, мога да намеря.
— Ще струва хиляда английски лири. Много евтино!
— Тогава забравете за тая работа — казах аз и се обърнах да си ходя.
— Петстотин!
— Петдесет. Ще ви дам петдесет.
— Сто.
— Не! Петдесет. Това е всичко, което мога да си позволя.
Той вдигна рамене и разпери ръце:
— Вие намери пари, аз намери прах. Види вас довечера в шест часа.
— А как ще разбера, че не ми пробутвате обикновени стърготини или нещо такова?
— Сахиб! — извика той. — Аз никога не лъгал!
— Не съм убеден.
— В такъв случай първо пробва прах на вас, преди вие даде пари. Така съгласен?
— Добра идея. Ще се видим в шест.
Една от лондонските банки имаше презокеански клон в Хартум. Отидох там и обмених малко от френските си франкове в английски лири. В шест часа намерих портиера, този път във фоайето на хотела.
— Носите ли го? — попитах аз.
Той посочи огромен кафяв пакет, скрит зад една колона.
— Вие първо опита? Сахиб може заповяда, защото това абсолютно най-първокласен прах в цял Судан. Една доза от него и си кара джиги-джиг чак до друг ден на обяд.
Предположих, че нямаше да ми предлага така да опитам, ако прахът не беше истински, затова му дадох парите и взех пакета.
Час по-късно пътувах с нощния влак за Кайро. След десетдневно отсъствие отново бях в Париж и вече думках по вратата на къщата на мадам Боавен на авеню Марко. Носех ценния пакет със себе си. Нямах никакви проблеми с френските митничари в Марсилия. В онези дни те търсеха ножове и пистолети, но нищо повече.
III.
Съобщих на мадам Б., че този път ще остана за дълго и имам една молба. Обясних й, че съм студент по естествени науки. Тя каза, че знае. Желанието ми е, продължих аз, по време на престоя си във Франция, не само да науча френски, но и да продължа да се занимавам с обучението си. Това е свързано с провеждането на някои научни експерименти в стаята ми, което от своя страна изисква работа с такива апарати и химикали, които биха могли да бъдат опасни или отровни, ако човек не знае как да борави с тях. Затова бих искал да имам ключ към стаята си и никой да не влиза там.
— Ще ни вдигнеш всичките във въздуха! — извика тя и се хвана за главата.
— Не се притеснявайте, мадам — успокоих я аз. — Това са просто обикновените мерки за безопасност. Моите професори са ми казвали винаги да постъпвам така.
— А кой ще ви оправя леглото и кой ще ви чисти стаята?
— Аз сам ще се грижа за това. Така ще ви спестя много работа.
Тя доста помърмори, но накрая се видя принудена да отстъпи.
Вечерята на семейство Боавен този път беше свински крачета в бял сос — поредното отблъскващо ястие. Мосю Б. се нахвърли върху яденето с обичайните си грухтежи и екстатични възклицания и когато най-сетне приключи, лицето му беше омазано цялото с отвратителния лепкав бял сос. Извиних се и станах от масата точно в момента, в който той се готвеше да прехвърли изкуствените зъби от устата си в купичката за изплакване на пръсти. Качих се в стаята си и заключих вратата.
За първи път отворих големия кафяв пакет. Прахът, слава богу, беше натъпкан в две големи метални кутии от бисквити. Отворих едната. Вътре имаше бледосиво вещество, фино почти като брашно. В този момент, помислих си аз, може би държах в ръцете си най-голямото кюлче злато, което е намирано някога. Казвам „може би“, защото все още не бях сигурен в нищо. Имах само честната дума на майора, че прахът действа и честната дума на портиера, че ми е продал истински прах.
Легнах на леглото и четох книга до полунощ. В полунощ се съблякох и си сложих пижамата. Отворих едната от кутиите. Стиснах малко от прашеца между палеца и показалеца си й го посипах върху главичката на една карфица, която държах изправена над кутията. На върха й се задържа едва забележима купчинка бледосиви частици. Много внимателно я поднесох до устата си и я облизах. Нямаше никакъв вкус. Седнах на ръба на леглото и засякох времето по часовника си.