Когато пристигнах, Джером вече беше седнал на масата. Беше висок метър и осемдесет и пет, беше много сладък и имаше тяло, за което бях готова да умра. Беше на двайсет и пет, косата му беше остригана съвсем ниско, имаше светлокафяви очи и голяма щастлива усмивка. Изглеждаше десет пъти по-добре, отколкото на снимката си.
— Джером? — попитах аз невинно, сякаш той не беше единственият черен човек в целия ресторант.
— Здравей — каза той, стана и ме целуна по бузата. Не бях усещала по-мека кожа от неговата и беше точно с цвета на фъстъченото масло „Рийз“. Не можех да повярвам колко е красив. Ако това момче не живееше при родителите си, никога нямаше да падне в лапите ми. Той погледна няколко пъти към баретата ми и усетих, че се изчервявам. Очевидно се чудеше защо съм я нахлупила толкова ниско на челото си.
Бях бясна на себе си, че реших да се подстрижа сама. Как можеше да съм толкова глупава? Беше ясно, че трябва да кажа нещо, за да разсея страховете му.
— Днес ми се случи дребен инцидент — казах му аз.
— О, не! — разтревожи се той.
— Нищо сериозно. Помагам доброволно в един център за сираци и едно момченце, без да иска, ми запали косата. То страда от синдром на дефицит на вниманието — много тъжна история.
— О, господи, пострада ли? — отговори Джером.
— Не, не, не — казах аз с облекчение от това, че лъжата изглежда подейства. — Почувствах се много глупаво, като се погледнах в огледалото, но много повече се тревожа за Линъс.
— На колко години е момчето? — попита с ужас Джером.
— Помъчих се да измисля подходяща възраст за дете, което би запалило човек.
— На седем — казах аз, — но е трудно дете.
Не знам откъде ми идваха наум тези лъжи, но не можех да се спра. Бях толкова впечатлена от Джером, че се впуснах в разказ, който със сигурност щеше да ни даде тема за много други разговори.
През следващите петнайсет минути Линъс се роди като един от двама сиамски близнаци. Брат му беше умрял при операцията по разделянето им, а биологичната му майка се беше опитала да го продаде на търг през еВау.
— Дори не знаех, че тук има такъв център за сираци — отбеляза Джером.
Аз изобщо не бях виждала център за сираци през живота си, но нямах намерение да споделям това с Джером.
— Отскоро е — отговорих аз. Знаех, че в крайна сметка трябва да спра да лъжа, но не знаех как. Налагаше се бързо да сменим темата и имах нужда от едно питие, за да се поуспокоя.
Въпреки че не бях навършила възрастта, на която е разрешено да се пие, имах лична карта с моята снимка и всички данни на сестра ми Слоун. Майка ми ми беше дала акта за раждане на Слоун, когато станах на осемнайсет години и й обясних колко трудно ще се впиша в колежа без такава карта. Тя се съгласи да ми помогне да злоупотребявам с алкохол, но само ако обещая никога да не казвам на сестра си, която наскоро беше приела мормонската вяра.
— Добре ли си? — попитам Джером. — Изглеждаш леко…
— Няма ми нищо — отговорих аз.
Ако можех да се успокоя поне за малко, щях да се държа нормално. Повиках келнера и поръчах водка и сок от боровинки. Джером си поръча вода с лед. Мамка му, помислих си аз.
— Не искаш ли да пиеш нещо?
— Аз не пия — отговори Джером.
Очертаваше се пълна катастрофа. Как така да не пие?
— Никога ли? — настоявах аз.
— Не ми харесва вкуса — каза той. После се наведе към мен: — Това не означава, че не знам как да се забавлявам.
Усмихнах се и казах:
— Сигурен ли си, че не искаш поне една бира или нещо друго?
— Сигурен съм.
Той се усмихна. Тази вечеря щеше да ми се стори много дълга. Никога не бях излизала с мъж, който не пие, и това не ми харесваше.
Ако този човек беше свързан по някакъв начин с Анонимните алкохолици, определено щеше да се опита да ме привлече за лечение, и го попитах, за да съм сигурна.
— Не си в Анонимните алкохолици, нали? — попитах аз с тон, който показваше, че ако беше член на Анонимните алкохолици и обстоятелството, че аз пия, го притесняваше, просто щях да се въздържа. Това, разбира се, нямаше да се случи в действителност; просто исках да му покажа, че имам добри маниери. Веднага си представих как ставам негов спонсор в Анонимните алкохолици и чакам някоя нощ да ми се обади и да ми каже, че му се пие. Аз почвам да скачам от радост и да крещя по телефона: „Имам пиене! Идвай веднага!“