— Това е толкова отвратително — каза тя. — И как успя?
— О, моля ти се, не се прави на малката моралистка. Сякаш никога не са те обладавали заднешком!
И на двете ни беше ясно, че ми е нужно да изляза някъде вечерта и евентуално да направя малка свалка. Лидия е от този тип приятелки, които хората наричат „палавница“ — винаги е забавно да си с нея, но тя бързо се отегчава от страданието, ако не е нейно. Двете сме приятелки от толкова дълги години, че не обръщам внимание на недостатъците й в емоционално отношение и се фокусирам върху положителните й качества. Например винаги когато излизаме заедно, тя е изпълнена с решителност да прекараме хубаво. Освен това точно Лидия беше тази, която отиде при английското ми гадже, след като се разделихме, за да прибере нещата ми и ключа от колата му.
Във вторник вечерта отидохме в местния бар. Казва се „При Рене“ и Министерството на здравеопазването би трябвало да го затвори. Стига да можеше да затваря заведения заради нехигиенични клиенти. Бях облечена срамно. Носех стари три четвърти панталони от „Гап“, бяла мъжка тениска с деколте и чехли „Адидас“. Не би трябвало да се показвам пред хора в този вид. Не само че изглеждах жалка и раздърпана, но и панталонът много ми стягаше в областта на вагината, от което ме заболя глава.
В бара имаше само осем мъже, затова си избрах един, който най-добре отговаряше на потребностите ми. След три водки Колинс почнах да го свалям.
Той определено беше много по-стар от мен, но все пак можеше да мине за част от моето поколение. Искам да кажа под четирийсет, макар че реално беше попрехвърлил тази възраст. Другите опции бяха неприемливи: две момчета, които едва ли бяха навършили осемнайсет, и някакъв мъж с десетина татуировки от едната страна на лицето си. Не обичам да дискриминирам, но предпочитам мъжете ми да не носят никакъв грим. Единственият друг мъж, който не беше с момиче, си шепнеше нещо на себе си и се смееше.
Налагаше се да се прибера вкъщи или с по-възрастния мъж, или сама. Избрах първото. Още в началото разбрах, че е неподходящ. Когато се приближих към него, той отметна глава и ме погледна с онова глупаво изражение, с което мъжете казват: „Харесва ти каквото виждаш, а?“ Предпочитам силни мълчаливи мъже. Може би малко загадъчност. Аз самата говоря много и обичам мъжете да си мълчат. Този тип се хилеше като ученичка и повтаряше колко съм секси. Има моменти, когато съм наистина секси, но този определено не беше един от тях.
Лидия дойде при нас и ме изгледа така, сякаш съм седнала до еднорог.
— Какво? — попитах я аз.
— Този е отвратителен — каза тя.
Беше права. Мъжът беше доста отвратителен. Не че беше толкова грозен, причината беше поведението му — ентусиазиран и с блеснали очи. Имах чувството, че са го пуснали от лудницата за вечерта и сега вкусваше за пръв път живота в големия град. Държеше се сякаш аз бях Синди Крофърд, а той никога не е правил секс.
Помислих си, че няма да мога да го издържа. Поръчах двойно питие. Той ми се усмихна добросърдечно — поне аз допуснах, че според него това е така — и каза:
— Знаеш ли, не е нужно да пиеш, за да станеш по-приятна компания.
Щеше ми се да му кажа, че пия, за да стане той по-приятна компания.
Изпих си питието и го попитах дали иска да си тръгнем и да отидем у тях. Той изпадна в еуфория, от което почна да ми се повдига. Каза ми, че е с бял джип чероки, а аз му казах, че ще карам след него. В този момент карах тойота ехо, която е много тъпа кола. Толкова е малка, че дори не се налага да включваш на задна скорост; само я вдигаш и я обръщаш на 180 градуса.
Преди да потеглим, му съобщих, че трябва да спра в някоя закусвалня да си взема сандвич. Не бях яла нищо по-съществено от две седмици и алкохолът ми възвърна копнежа за нещо солено.
Изтичах в закусвалнята, докато той чакаше в колата си. Взех сандвич с пуешко филе от рафта и най-големия пакет доритос, който намерих. Скочих в колата си и почнах да се тъпча със сандвича и с доритос като селскостопанско животно. Един вид наказание за този човек, който беше толкова навит. Трябваше ли наистина да ям доритос — храна, от която устата ти мирише на кофа за боклук? Учудвам се, че не взех направо парче пикантен чедар. Сякаш го предизвиквах да се откаже.
Стигнахме в апартамента му, който в голяма степен отразяваше характера му. Запълнено пространство, където нямаше нищо, което да ти хареса. Изглеждаше така, сякаш си е купил най-различни неща от ИКЕА и после е решил да ги преработи вкъщи. Всичко беше чисто и подредено, но човек не би искал да притежава никое от тези неща.