На лицето й се изписа объркване и тя отвори уста да каже нещо, но я изпреварих.
— Има голяма вероятност да се състезавам в Атина през 2004.
Нейтан се изкашля силно и седна.
— Всъщност…
Прекъснах го:
— Той е толкова суеверен, не иска да говоря за олимпиадата преди квалификационните тестове, мисли си, че няма да ми върви — казах снизходително. — Аз все му повтарям, че след като бог ми е дал талант, няма какво да не ми върви.
— Амин! — каза тя.
— Алилуя! — отговорих аз.
Тя се обърна към Нейтан и сложи ръка на рамото му.
— Треньор по плуване. Сигурно сте във фантастична форма! — Нейтан се усмихна срамежливо, а аз станах и се извиних:
— Ще отида да видя дали няма да намеря някоя риба в този голям плувен басейн. Вие, деца, се опознавайте взаимно. — Нейтан наведе очи и се загледа в ръцете си, сключени в скута. Намигнах на жената и добавих: — Той не е женен.
Отидох в друга зала, където имаше огромен полилей. Клубът беше голям и екстравагантен, с четири отделни градини. Обичам места, които предоставят такъв простор: така ако се изложиш в една част, следващият форум е само на един скок разстояние.
Тъй като ставаше въпрос за мъжка гимназия, присъствието на десетки мъже, които да тормозиш, беше гарантирано. Приближих се бавно към суши бара, напълних чинията си и отидох до прозореца, където седнах сама. Придадох си тъжно, наранено, кротко изражение, за да съобщя на всички потенциални ухажори, че съм свободна и, най-важното, лесна плячка.
След като цели десет минути никой не ме заговори, видях покрай мен да минава готин мъж с красива риза „Тед Бейкър“. Познавам ризите „Тед Бейкър“ от пръв поглед и всеки, който носи такава, заслужава да бъде поздравен.
— Извинете ме — казах аз, при което той се обърна да види откъде идва гласът. — Абсолютно съм влюбена в ризата ви.
— Благодаря — каза той, като най-после ме забеляза и се усмихна. — Много мило.
— „Тед Бейкър“ ли е? — попитах аз.
— Да, така е. — Остана доволен.
— Навремето работех за Тед Бейкър в Лондон. — Нямах намерение да лъжа, но трябваше да го задържа достатъчно дълго, за да вляза в ритъм.
Той седна при мен и няколко минути си говорихме какъв блестящ дизайнер е Тед, а после той каза:
— Между другото, аз съм Дейвид, а вие сте… Бюла? Така ли се произнася? — Не можех да го оставя с впечатлението, че наистина се казвам така.
— О, не, дамата на вратата беше малко особена и се пошегувах с нея. Казвам се Челси.
— Това е забавно — каза Дейвид. — Бюла сигурно е едно от най-грозните имена, които съм чувал.
Дейвид ми каза, че е адвокат по имотни въпроси и току-що се е преместил тук от Атланта, за да бъде по-близо до родителите си. Не познаваше много хора и беше дошъл, за да се помъчи да възстанови контакта със старите си съученици. Повечето му приятели бяха женени и току-що беше приключил двегодишна връзка с някаква жена, защото мразел роднините й и не искал да излага бъдещото си поколение на влиянието им.
— Харесва ми шала ти — каза той. — Малко хора могат да си позволят да изглеждат по този начин.
Имах чувството, че иска да каже никой не може да си позволи да изглежда по този начин, затова се засмях.
— Ясно — казах аз и свалих шала. Той бързо го нави на главата си.
— Прав си — добавих и си взех шала.
Това определено можеше да се превърне във връзка. Знаех, защото не исках да спя с него веднага, а съм изпитвала това чувство само два-три пъти. Той беше солиден, жизнерадостен и най-вече саркастичен.
Точно ме попита с кого съм тук, когато с крайчеца на окото си зърнах Нейтан.
— Бюла! Ето те! Къде си, мое малко бобче? Надявам се, че не флиртуваш с чужди мъже — каза той, като се наведе към мен и ме целуна по устата. После погледна Дейвид. — О, здрасти, познаваме се, нали?
— Да, Дейвид Стивънсън. Съжалявам, не чух името ти?
— Нейтан — каза Нейтан с отровно изражение на лицето. — Мисля, че ти си една-две години по-голям.
— Да, май си прав — каза Дейвид. — Как вървят работите?
— Значи вече се запозна с жена ми? — каза Нейтан за мой ужас.
Канех се да възразя, но Нейтан ме изпревари с думите:
— Много й е трудно, откакто излезе от центъра за лечение на алкохолизъм… Искам да кажа, трудно й е като е сред пиещи, нали разбираш. — Той взе чашата ми и я помириса. — Дявол да го вземе, Бюла! Никакво пиене! — скара ми се той и насочи пръст към лицето ми. После поклати глава, хвана ме под ръка и каза: — Хайде да тръгваме, мила, а? — Не можах дори да погледна Дейвид. Нямаше смисъл да влизам в повече обяснения, затова се обърнах и тръгнах, сякаш всичко казано от Нейтан беше истина.