В „Компаунд“ хората все още бяха будни и се веселяха. Носеше се силна музика и в двора танцуваха непознати.
— Лягам си — казах на Лидия. — Дай ми ключовете си.
Тя рови в чантата си за период от време, който, както знаех, можеше да означава единствено, че не са там.
— Мамка му — каза тя. — Сигурно съм ги оставила или при Батман, или в таксито.
Това изглежда никак не я разтревожи.
— Е, добре. Ще разберем къде са — каза тя.
Съседът на Лидия Гари се появи в каубойски костюм да ни каже здрасти. Той повдигна леко огромната си шапка и попита какво се е случило.
— Лидия си е изгубила ключовете, а ми се спи — казах аз.
— Вратата ми е отключена, — каза той. — Влизай направо. Аз ще спя на канапето.
— Прекрасно — казах аз. Благодаря ти, Гари.
Тъй като не познавах достатъчно добре нито Гари, нито хигиенните му навици, реших да остана с бонбонения костюм. Чорапогащникът и зелената ротонда щяха да ме предпазят от евентуални дървеници. Заспах и си спомням, че по-късно през нощта Лидия си легна до мен, а после в леглото заедно с нас се настани и някой друг.
Към шест часа сутринта се събудих от звуци, които могат да бъдат свързани единствено с бурна любов.
Идваха от банята. Изведнъж се разнесе силен трясък — предположих, че е от падането на тоалетни принадлежности.
— О! О! О, боже мой! Г–игари! Да, точно така, не, малко по-нагоре, о, БОЖЕ мой! — крещеше Лидия.
Въпреки че не можех да се видя, знаех, че имам същото изражение като Маколи Кълкин в „Сам вкъщи“, когато установява, че родителите му са го забравили.
Измъкнах се от леглото, паднах на пода и запълзях към вратата с наведена глава, сякаш се пазех от вражески огън. Не бях направила и две крачки навън, когато се сетих, че ми трябват телефонът, чантата и обувките. Опитах вратата. Заключена. Почуках, но никой не отговори.
Огледах се за някакви признаци на живот, но бързо разбрах, че в някакъв момент снощи съм свалила контактните си лещи. Всичко извън пет метра от мен беше размазано. Това беше малко неприятно. Крачех напред-назад и се чудех какъв да бъде следващият ми ход, когато се сетих, че колата ми е само на няколко пресечки оттук, при Холдън.
Дали можех да измина петте пресечки до Холдън в бонбонения си костюм? Почуках пак на вратата на апартамента на Гари, но напразно. Все още чувах пъшкането на Лидия. Усетих, че ще ми прилошее. Това беше пълна катастрофа. Не можех да повярвам, че Лидия ще прави секс, когато аз съм на няколко метра от нея, в същия апартамент. Не бяхме в училище!
Да слушаш как приятелката ти пъшка и повтаря нечие име по време на секс е все едно да видиш как родителите ти правят секс. Знам, защото за щастие вече съм преживяла и двете.
Нямах друг избор. Изтичах надолу и спринтирах по улицата към апартамента на Холдън. Почти веднага си ударих пръста на крака, което ме забави, и продължих с енергично куцане.
Нещо, което с усилие разпознах като жена, която си разхожда кучето, при вида ми бързо пресече към отсрещната страна на улицата. Шофьорът на преминаваща кола намали и изкрещя от прозореца: „Тежка нощ, а?“ Това беше унизително. Никога не бях излизала на улицата толкова рано и обстановката не ми харесваше.
Едно е да се разхождаш в бонбонен костюм на Хелоуин или може би на другия ден, съвсем друго да бъдеш принуден от ред събития да го правиш през февруари. Нещо по-лошо, при всяка крачка дебелата памучна горна част на костюма, действителният бонбон, се вдигаше над задника ми и се налагаше да я придържам надолу с една ръка зад гърба си. А и на малкото бонбонче толкова му се пишкаше.
Когато пристигнах пред Холдън, веднага започнах да хвърлям камъни по прозореца.
— Холдън! — крещях аз.
— По-тихо — обади се един съсед и после се показа на балкона. — Госпожо… оо… — Той направи пауза. — Искате ли да извикам полиция?
— О, моля ви, извикайте — отвърнах аз. — И какво ще им кажете, че на улицата има един откачен бонбон?
Съседът поклати глава и се прибра.
След време, което ми се стори около година, Холдън най-после се появи, разтривайки очи. Щом ме видя, избухна в смях.
— Може ли само да слезеш и да ми отвориш — казах аз. Той продължаваше да стои на балкона и да се смее, докато лицето му почервеня.
— Знаеш ли какво, задник такъв, може ли да продължиш да ми се смееш, след като вляза, вместо докато стоя на улицата?