В Аякс винаги имаше място за хумор и самоирония. Според мен тази комбинация беше от жизнено значение за аурата, която изградихме около нас като тим. Знаехме какво правехме и го вършехме с удоволствие. Често пъти това беше най-страшното за съперниците ни. Но аз бях обграден от тази атмосфера в клуба още от най-ранна възраст и никога не съм се боял от провала, никога не съм се притеснявал от предстоящия мач. Ходех на „Де Меер“ почти всеки ден още откакто бях на пет години и познавах всички играчи от първия отбор, а така преминаването ми при тях от младежите не ме стресна ни най-малко. Такова беше отношението ми към всеки мач. Интересувах се единствено как играем и обясняването на тактиката. Преди да се оженя, не се вълнувах за бъдещето, живеех ден за ден, радвах се. Не ме беше грижа каква ще е следващата стъпка. Бях луд на тема футбол, смятах мачовете за най-великото нещо на света и не правех разлика дали съм на терена за младежите, за първия или за третия отбор.
Това не се промени и по-късно, когато вече участвах в големи двубои, включително и при дебюта ми за националния отбор на Холандия през 1966 г., а малко след това и в първия ми двубой за Купата на европейските шампиони. Излизах и играех както винаги. В онези дни Михелс ме наричаше „нешлифован диамант“, но винаги се грижеше да бъда ангажиран, както когато ме привикваше преди мача, за да поговорим за противника и тактиката ни. Така още като млад ме научи да мисля за играта на отбора. По-късно приложих същия метод към играчи като Марко ван Бастен и Пеп Гуардиола. Ползите са двустранни - добре е за отбора, но е добре и за футболиста.
Естествено, когато е млад играч, човек допуска грешки. Но това е част от процеса на учене. Да вземем например първия път, когато ме изгониха. Случи се във втория ми мач с националния отбор на Холандия. Играехме с Чехословакия през 1967 г. Още от началния съдийски сигнал започнаха да ме ритат, но съдията Руди Гльокнер от ГДР само гледаше. Накрая го попитах защо все оставя на защитниците да им се размине, а той ми каза да си затварям устата. Малко по-късно отнесох свиреп ритник току под носа му, а той дори не отсвири нарушение. Отново повдигнах въпроса, а той ми показа червен картон, изгони ме и получих едногодишна забрана да участвам в мачове на националния отбор. Стана страхотен скандал, това вероятно беше първият път, когато се подемаше дискусия за правото на футболистите да протестират, но аз знаех, че имам всички основания да негодувам. Чехите се мъчеха да ме спрат с ритници и така да ме изолират от играта, съдията го позволи, а накрая се нахвърли срещу мен, понеже го попитах защо не предприеме нещо. Днес играчите и реферите носят обща отговорност публиката да бъде забавлявана възможно най-добре, но през 1967 г. съвсем не беше така. Съдията беше пълен господар на терена, никой не можеше да оспорва властта му, да не говорим и за огромната социална разлика между мен, млад западен спортист в ерата на „Бийтълс“, и един източногерманец, който командваше на терена веднъж седмично за деветдесет минути, а след това трябваше да превива глава в ГДР.
Можех да продължа да играя в Аякс въпреки наказанието за националния отбор, но в клуба също имаше предимства и недостатъци, с които трябваше да се справим. Коронясаха ни като шампиони през първия ми сезон, 1965-1966 г., и във втория кръг на турнира за Купата на европейските шампиони през 1966-1967 г. щяхме да играем с Ливърпул. По онова време Ливърпул беше не само най-добрият клуб в Англия, но и един от най-силните отбори в света. Аз по принцип съм слаб в помненето на мачове, двубои и събития, но все още си спомням почти всичко от легендарния „мач в мъглата“ на Олимпийския стадион в Амстердам и от реванша на „Анфийлд“ в Ливърпул. Сещам се, че тимът на Англия току-що беше спечелил световното първенство и всички говореха за него, а в Ливърпул имаше футболисти като Рон Йейтс, Иън Сейнт Джон, Томи Лорънс и Питър Томпсън, все добри играчи, за които всички бяхме чували. Хората разправяха, че ще загубим, но на полувремето водехме с 4:0. Мачът едва не беше отложен заради гъста мъгла, видимостта беше много лоша, но и двата отбора играеха при еднакви условия. Но основната причина да си спомням мача е, защото в двубоите срещу Ливърпул получихме доказателство, че технически сме подобри и всичко, което Михелс правеше, работеше. Технически погледнато, шампионът на Англия беше напълно разбит. Крайният резултат в Амстердам беше 5:1 и все още се сещам как мениджърът Бил Шенкли каза след срещата, че това е просто ужасяващо и в Ливърпул сигурно ще бием със 7:0.