Седмица по-късно направихме още едно откритие. Стоях настръхнал на терена на „Анфийлд“, но не защото се плашех от съперниците ни, а заради атмосферата. Огромната трибуна „Коп“, където седят най-фанатичните привърженици на отбора, беше пълна и всички пееха. „Анфийлд“ беше невероятно впечатляващ. Наистина му се насладих за деветдесет минути, а и изиграхме великолепен мач. Завършихме наравно - 2:2, но имахме пълен контрол през цялото време. Щастието ми от нашето развитие и от преминаването ни в следващия кръг можеше да се сравнява единствено с впечатлението, което ми направи „Анфийлд“. Онази вечер английският футбол ме заплени. Играех футбол на най-високо ниво едва от два-три сезона и никога не бях виждал нещо подобно - страстта към футбола, неистовото желание на феновете отборът им да победи, и си помислих, че един ден бих искал да играя в Англия. За жалост, тази мечта не се сбъдна, тъй като по онова време границите все още бяха затворени за чуждестранни играчи. Дори и днес смятам, че това е невероятен срам.
След като елиминирахме Ливърпул, всички започнаха да говорят, че имаме шанс да спечелим Купата на европейските шампиони, но на четвъртфиналите бяхме отстранени от Дукла (Прага) с общ резултат 2:3. Беше несправедлива и нещастна загуба с късен автогол, но така стана. Разбира се, аз се поучих от нея, тъй като това беше философията, формираща начина ни на мислене и на говорене за футбол. Ставахме по-добри с всеки мач и във всеки мач правехме по още една стъпка в посоката, в която ни водеше Михелс. Искахме да печелим срещите си, но искахме и да забавляваме феновете и да ги изпратим у дома щастливи. Това не беше лесна задача, но успехът ни над Ливърпул показа, че Аякс върви по правилен път. Мачът с Ливърпул беше много важен за нас заради хапливата реплика на Шенкли, че никога не е чувал за Аякс (макар че това беше направо вежливо в сравнение с думите на Макс Меркел от ФК Нюрнберг, който каза, че ни е мислел за марка почистващ препарат). До двубоя с Ливърпул ние бяхме почти напълно анонимни на международната сцена. След него всичко се промени.
На следващата година имахме лошия късмет да се паднем в жребия още в първия кръг с Реал (Мадрид), великия отбор на онова време. Направихме още една стъпка към величието, като вкарахме мача в продължения и загубихме минимално. Година по-късно, през 1969 г., се доближихме още повече до Купата на европейските шампиони, но на финала Милан ни победи с 4:1. Тогава Михелс докара в отбора шест или седем нови играчи. Велибор Васович беше привлечен като либеро, последен в защитата, и внасяше сигурност пред вратата. По-късно на този пост застана Хорст Бланкенбург, тъй като имаше по-голям афинитет към атаката и беше по-техничен. Васович пък вкарваше мощ в състава. Никой не смееше да се закача с Васович. Ако си нападател, знаеш, че ще си имаш проблеми с него. Най-важното беше, че освен физически силен той беше и психически устойчив, а и имаше опит в европейските турнири. Това беше още една крачка към Тоталния футбол.
И тогава дойде 1971 г. Спечелихме Купата на европейските шампиони за пръв път, вдигнахме я и през следващите два сезона. За шест години Аякс се беше превърнал от посредствен тим в най-силния отбор на света. Каква беше тайната ли? Много просто - комбинация от талант, техника и дисциплина, всичко, върху което в Аякс работехме още преди идването на Михелс. Приносът на Михелс, нещото, за което разговаряхме през цялото време, беше колко важна е организацията на терена. Точно тук любовта ми към смятането наум даде резултати, за да мога да разбера как да се възползваме максимално от игрището пред нас и да победим съперника си. Щом осъзнаеш как да организираш един отбор, значи виждаш и какви възможности имаш. В Аякс постигнахме това първи - преди всички останали отбори.