Според мен парите са много важни във футбола, но винаги трябва да са на второ място след самата игра. Ако парите са водещият елемент, значи правите всичко точно наопаки. Често се позовавам на великите отбори в историята - Аякс, Реал (Мадрид), Барселона, Байерн (Мюнхен), Милан и Манчестър Юнайтед. Техните състави винаги са имали солидно ядро от играчи от младежката школа, а футболисти, които носят в себе си ДНК-то на клуба, винаги прибавят нещо специално. Ето затова не разбирам защо клубовете от английската Висша лига почти не развиват собствени кадри. Нима нивото на играта се е подобрило след пръскането на толкова милиарди? Ни най-малко. Знам със сигурност, че процесът, който започнахме с Аякс през 1965 г„ все още работи - добри тренировки и силни лидери в комбинация с талант, техника и дисциплина.
През 1973 г. Аякс беше непобедим. За три години бяхме спечелили всичко възможно. През последните два сезона това се случи без Ринус Михелс, който отиде в Барселона след първата ни Купа на европейските шампиони през 1971 г. В Аякс той беше наследен от румънеца Щефан Ковач. Приятен мъж, но с много по-слаба дисциплина. А ако треньорът не налага дисциплина, то в отбора се появяват множество различни мнения. Ковач беше от типа треньори, които казват: „Добре, момчета, ето ги правилата. Помислете върху тях, правете това, правете онова и се развивайте“. В началото всичко вървеше добре. В съблекалнята имаше неизбежни различия в мненията, тъй като всеки от играчите растеше индивидуално, но нашата групова дисциплина ни държеше заедно. Но когато спечелихме втората си Купа на европейските шампиони през 1972 г., започнаха да се появяват пукнатини. Финалът срещу Интер (Милано) определено беше най-добрият от трите. Спечелихме с 2:0, като притискахме италианците от първата до последната минута. Имах добра вечер и вкарах и двата гола. Целият свят говореше с възторг за мача. Това беше футбол на най-високо ниво, в чистия му вид, при това на финал. В клуба обаче хората започваха да изказват идеи, надхвърлящи положението им. Всичко започна с виждането на Ковач, че трябва да насърчава индивидуалното развитие на играчите. Добре, но той не прилагаше този принцип спрямо себе си.
Отпускането на юздите на футболистите създава трудности в отношенията в отбора. Това нямаше да е от такова значение, ако всеки си има собствено мнение, но поставя на първо място общото благо на тима. Но не стана така. Нещо повече, някои от футболистите се почувстваха отчуждени, тъй като не разбираха какво се очаква да направят или отказваха да приемат факта, че това, което правеха, няма да донесе желаните резултати.
Ето защо през август 1973 г. напуснах Аякс и преминах в Барселона. Трансферът беше неочакван, включително и за мен. Клубът току-що беше спечелил третата си поредна Купа на европейските шампиони, неотдавна бях удължил договора си за още седем години, тъкмо бях станал баща и бях решил да отгледам децата си в Холандия, тъй като средата е позната. Смятах, че съм осигурил бъдещето си, а и бъдещето на семейството си във всяко едно отношение. Скоро обаче разбрах, че това съвсем не е вярно. Усещах, че под ръководството на Ковач ситуацията в Аякс бързо отива от зле на по-зле, при това по такъв начин, че повече не можех да остана в отбора. Михелс винаги планираше тренировките ни, а стилът на Ковач с индивидуално развитие омаловажаваше дисциплината както в тренировките, така и в мачовете.
Аз бях вероятно най-добрият футболист в клуба и със сигурност най-известният, затова методите на Ковач ме превръщаха в център на вниманието. Но хората често забравят, че съотборниците ми бяха изключителни играчи и определено по-добри на конкретните си постове - краен защитник, полузащитник, ляво крило или каквото и да било, - отколкото аз можех да бъда на тяхно място. Защо тогава аз да съм в светлината на прожекторите? За жалост, явно на много от момчетата в състава им се е струвало, че аз просто търся внимание.
Последната капка беше гласуването за капитан. Случи се по време на тренировъчен лагер, точно преди началото на сезон 1973— 1974 г. Ковач беше напуснал клуба през лятото и на негово място дойде Георг Кнобел, но злото вече беше сторено. Стори ми се странно, че въобще се налага да гласуваме. Тъкмо бях предложил да продължа да бъда капитан, когато чух, че мой съперник е Пит Кайзер и всеки ще си каже мнението. Играчите се оплакваха, че мисля само за себе си. Това беше някаква форма на завист, с каквато не се бях сблъсквал преди.