Начинът ни на игра беше напълно естествен за нас, но Тоталният футбол печелеше възхищение по целия свят. Мощният ни динамичен стил се концентрираше да избутаме противника назад колкото се може по-ефикасно, с топката или без нея. Защитниците можеха да атакуват, а нападателите да се отбраняват. Хората смятаха, че това е фантастично за гледане. Във всеки мач ставахме по-добри и това допълнително засилваше усещането, че можем да станем световни шампиони.
На онзи мондиал участваха шестнадесет отбора. Бяха разделени в четири групи по четири тима, а първият и вторият продължаваха във втората фаза, където сформираха две нови групи - А и Б. Победителите от тях отиваха на финала, а вторите щяха да спорят за третото място.
Като изключим двубоя ни срещу Швеция, спечелихме всички останали в групите с разлика. Уругвай, България, ГДР и Аржентина нямаха никакъв шанс. Мачът с Швеция завърши 0:0, а веднага след него казах, че е жалко да играеш толкова добре, а да не стигнеш до хубав резултат. Но пък всички говореха за финта, който бях направил, т.нар. обръщане на Кройф. При движение напред прекарах топката зад опорния си крак, обърнах се мигновено и спринтирах към топката.
Не бях правил финта на тренировка, нито пък го бях упражнявал. Идеята ми хрумна за миг, тъй като в онзи момент беше най-доброто решение за ситуацията. Има импулси, които се появяват, тъй като техническите умения и тактическата зрялост са вече на такова ниво, че краката реагират без замисляне на идеята в главата, дори и само да е проблеснала в ума ти. Винаги съм използвал такива финтове. Никога не съм го правил с цел да накарам съперника ми да изглежда като глупак, а само като най-удачното решение на даден проблем. Да, случвало се е да прекарам топката през нечии крака, но единствено ако съм нямал друг начин да го преодолея. Това е напълно различно от разиграването на някого за забавление. Дори аз се дразнех, когато виждах други да правят така.
Отборите на Холандия и Бразилия, носителя на световната титла, спечелиха първите си два мача от втората фаза в Група А, така че прекият сблъсък в последната среща реално представляваше полуфинал на световното първенство. За мен този мач беше върхът на турнира. Спомням си го по-ясно от финала. Бяхме по-класни от действащите световни шампиони във всички елементи - като техника, скорост и креативност. Просто бяхме по-добри.
Победата с 2:0 беше триумф за отбора, но и лично за мен. Не само защото голът ми за 2:0 по-късно беше избран за най-красиво попадение на шампионата, но и защото успехът беше символ на същността на Тоталния футбол. Лявото ни крило Роб Рензенбринк се върна назад, за да получи топката от левия ни краен бранител Рууд Крол. Рензенбринк създаде свободно пространство за Крол, той нахлу в него, получи топката, напредна покрай страничната линия и центрира към мен, а аз засякох топката от воле до близката греда. Цялото разгръщане на атаката и завършващият удар са фантастични за гледане дори и сега.
Мнозина смятат този мач за един от най-великите в историята на световните първенства, но ние знаехме, че в първите минути не стояхме добре. Разбира се, играехме срещу бразилците. Та те бяха световни шампиони и технически погледнато, толкова добри, че нямаше накъде повече. В този състав играеха куп известни имена - Жаирзиньо, Ривелиньо, Пауло Сезар... Отначало бяхме стреснати, но успяхме да се съвземем и да ги победим в собствената им игра. И двата тима бяха отлични технически, но ние можехме да вдигнем темпото. Това беше разликата - ние можехме много по-добре да играем на скорост.
Теренът също криеше една важна подробност. В Бразилия тревата е напълно различна от тази в Европа и ние го знаехме. Забелязва се най-вече, когато отиграеш топката по земя. В Германия тревата беше къса, с тънки и сухи стръкчета, а в Бразилия е по-дълга, по-гъста и по-тучна. Това оказва влияние върху скоростта на движение на топката. За щастие, играехме в Германия, а не в Южна Америка и теренът работеше в наша полза.