Гледаш такъв мач, а в главата ти се върти мисълта, че ако ти беше на терена, кариерата ти можеше да приключи със световна титла. Ако бях направил това, ако бях сторил онова... Не ми се случва често, но тогава тези мисли ме обладаха. Обзе ме чувство какво бих могъл да постигна, ако бях там, но в същото време осъзнавах прекрасно, че за това трябваше да изоставя семейството си. А не можех да го направя.
Дали щяхме да спечелим, ако бях на терена? Честно казано, мисля, че щяхме да имаме шанс. Дори по онова време качествата ми щяха да добавят класа към тима. Бяхме го доказали предишната година на „Уембли“, когато заглавията след мача тръбяха „Тотална футболна наслада“. Чувството беше фантастично, никога няма да го забравя. Дори ми се струваше, че като отбор сме по-зрели, отколкото през 1974 г. Можех да се присъединя, но избрах да не го правя. А в студиото на Би Би Си си мислех: „По дяволите, наистина щеше да ми хареса да бъда там“. Беше много странно и много тъжно.
Истината трябваше да остане скрита и заради това съпругата ми отново беше подложена на изпитание. Четири години след смехотворните истории за телефонните разговори през 1974 г. дойдоха обвиненията, че Дани е злият гений и ме е принудила да се откажа от участие в Аржентина. Това е просто неописуемо. Ако въобще има съпруга на футболист, която никога не е търсила публичност, то това е Дани. Но я обвиняваха за всичко. Затварях си устата десетки години, но слуховете и лъжите все изплуваха отново и отново. Все едно някой удряше шамар след шамар в лицето на семейството ми. Минаха почти тридесет години, децата ми вече имат собствен живот и реших да разкрия истината. Ето това е тя. Такава е била винаги. Но дори и след толкова години продължавам да бъда нащрек, в случай че наоколо има репортер, който слухти. Развих фобия, не смея да си отворя устата дори у дома. Научих се да се справям с такива ситуации и така и трябва да бъде.
Глава 4
В Барселона играх пет сезона - от 1973 г. до 1978 г. Създадох връзка с клуба, а и с каталунците. Тя стана още по-силна десет години по-късно, когато станах треньор на Барселона и със семейството ми се преместихме да живеем в града завинаги. Разбира се, първият ми сезон като играч беше, както описах по-рано, наистина зрелищен - огромно въодушевление от идването ми, победа с 5:0 срещу Реал (Мадрид), шампионска титла на Испания, а да не забравяме и личното ми преживяване на световното първенство в Германия. Очакванията в Барселона винаги са били високи, но след 1974 г. така и не спечелихме втора титла, докато аз бях в отбора. А Купата на краля взехме чак в последния ми сезон.
Колкото по-дълго играех в Испания, толкова по-добре разбирах колко важна е ролята на политиката във футбола. Като за начало, за разлика от съотборниците ми, аз никога не се плашех да прекрача „партийните“ разпоредби. Не и аз. Аз съм човек от Амстердам, който казва това, което му е на сърцето. Това беше много необичайно за Испания в дните на режима на генерал Франко, а и непосредствено след това. Арманд Карабен, каталунски националист и член на борда на директорите на Барселона, смяташе, че отношението ми е страхотно. Тогава не се замислях особено, но по-късно си дадох сметка, че той умишлено е използвал характера ми като част от приноса на клуба в ожесточаващата се борба на Каталуния за освобождаване от властта в Мадрид. Аз бях световноизвестен играч и затова никой не можеше да ме пипне с пръст, а това значеше, че от време на време Франко биваше провокиран.
Отначало не си давах сметка какво прави той. Играех футбол, не се занимавах с политика. Но в крайна сметка забелязах, че нещата не се развиват както би трябвало. Играех в отбор, който беше спечелил шампионска титла веднъж за пет години, а за мен това беше пълна лудост. През 1977 г. направо ни ограбиха. Бях в най-добрата форма през живота си, всичко сочеше, че ще спечелим първенството. И изведнъж ме изгониха срещу Малага без никаква основателна причина. Съдията твърди, че съм го нарекъл „хихо де пута“, което значи „кучи син“. През живота си не съм произнасял подобна ругатня. Нито тогава, нито когато и да било. Да, на терена говорех постоянно, но само да наставлявам или да хваля съотборниците си. Е, под влияние на емоциите съм подвиквал и не чак дотам ласкави реплики, но ние играехме футбол на най-високо ниво и понякога човек трябва да е по-рязък, за да го разберат. Това е така, но никога не съм обиждал някого с изрази от рода на „кучи син“. Мисля, че най-грубата ми фраза е била „ненормалник“.