Но най-вече искам да кажа, че винаги съм живял с мисълта да правя нещата все по-добре и да ставам по-добър. Пренесох това във всичко, което съм постигнал.
Йохан Кройф
март 2016 г.
Глава 1
Всичко, което съм постигнал, е било правено с визия за бъдещето, с концентрация върху прогреса, а това означава, че не мисля много за миналото. За мен това е напълно естествено. Подробностите за мачовете, в които съм играл, са описани по-добре от други хора по света, мен ме интересува самата идея на футбола. Като гледам постоянно напред, мога да се съсредоточа да ставам по-добър в това, с което се занимавам. Връщам се назад само за да преценя какво наистина бих могъл да науча от грешките си. Може да научите тези уроци от различни перспективи в живота си и понякога трябва да мине време, за да видите как всичко е свързано. Аз винаги се движа напред и не мога да гледам на случилото се преди като права линия от събития. Есенцията на наученото като играч се изразява най-вече в четири неща, които ти трябват - добра трева, чисти съблекални, футболисти, които сами си чистят обувките, и опънати мрежи на вратите.
Всичко друго - умения и скорост, техника и голове, идва по-късно. Това е философията, която определя постиженията ми във футбола и в живота. Пренесох я във всичко, което съм направил, било то с Тоталния футбол на терена, със семейството ми или с фондацията „Кройф“. Всичко опира до развитието и никога да не спираш да се опитваш да бъдеш още по-добър.
Футболът е моят живот още от самото начало. Родителите ми имаха магазин за плодове и зеленчуци в „Бетондорп“, на няколкостотин метра от стадиона на Аякс „Де Меер“ в Амстердам, така че нещата бяха предопределени. Баща ми не пропускаше нито един мач на Аякс и макар че надали съм наследил таланта си от него, той ми предаде безусловната любов към клуба. Всъщност корените на таланта ми са пълна мистерия. Явно е, че не съм се научил да играя от баща ми или дядо ми, тъй като никога не съм ги виждал да ритат топката. Вуйчо ми Герит Драяер, братът на майка ми, има няколко мача като ляво крило за първия отбор на Аякс, но това е било през петдесетте години на миналия век, когато Аякс не е бил един от най-известните клубове в Европа.
Баща ми разказваше за играчи като Алфредо ди Стефано, които знаели всичко за това как да използват пространствата по терена, както и за Фаас Вилкес, който пък е имал феноменален дрибъл с топката. Можел да я поеме в средата на терена и да премине през четирима или петима противници. Невероятно. Вилкес е играл за Ксерксес (Ротердам), а след това отива в Интер (Милано), Торино и Валенсия, преди да се върне в Холандия в края на кариерата си.
Тогава осъзнах какво може да постигне един холандец на терена. Но ние нямахме телевизор, не можех да гледам много чужди отбори, затова рядко съм го виждал в игра. А Ди Стефано видях за пръв път лично едва през 1962 г., когато той пристигна в Амстердам с Реал (Мадрид) за финала на Купата на европейските шампиони.
За мен всичко започна на улицата. Квартал „Бетондорп“, където живеех, беше известен като „Бетонното село“, тъй като след Първата световна война е бил експериментално застроен с евтини жилища. Беше работнически квартал и като деца прекарвахме колкото се може повече време навън. Откакто се помня, играехме футбол на всяко възможно място. Тук се научих да мисля как да превърна недостатъка в предимство. Осъзнаваш, че бордюрът всъщност не е препятствие, а можеш да го използваш като съотборник за бързо двойно подаване. Така благодарение на бордюрите можех да работя върху техниката си. Когато топката отскача от различна повърхност под странен ъгъл, трябва да реагираш за миг. През цялата ми кариера противниците ми често оставаха изненадани, че стрелях или ги подминавах от неочакван ъгъл, но това се дължи на детските игри на улицата. Същото се отнася и за баланса. Ако паднеш на бетона, ще те заболи, а ти, естествено, не искаш да се нараниш. Затова, когато играеш футбол, внимаваш да не паднеш. Ето такива мачове те учат постоянно да реагираш на ситуацията, те ми дадоха уменията ми на футболист. Ето защо съм привърженик децата и младежите да играят без бутони на обувките. Те са пропуснали моите часове на улицата, когато се учех да не падам. Нека са с гладки подметки, така ще изградят по-добър баланс.
Животът у дома беше доста обикновен, но това не ме вълнуваше. Израснах в топло семейство; с брат ми Хени, който е две години и половина по-голям от мен, спяхме в една стая. Когато си малък, това е голяма разлика във възрастта. Но аз излизах да играя футбол колкото се можеше по-често, така че той си имаше своя живот, както аз моя.