Направи ми впечатление, че основната цел на спорта на най-високо ниво в Америка е да забавлява зрителите. Винаги съм казвал, че точно така и трябва да бъде, но беше страхотно да се убедя, че хората в може би най-спортната нация в света мислят по същия начин. Зрителите работят усилено цяла седмица. Когато си тръгнат от стадиона, трябва да са доволни от мача и от видяното. Това може да се случи по много начини. Можеш да спечелиш, да покажеш себераздаване, но въпреки това да не постигнеш успех. Трябва да можеш да виждаш нещата в перспектива. Това е клише, но не всичко се свежда до победата. Винаги съм бил безкрайно убеден в това. Естествено, всеки се опитва да спечели, но важното е как го постигаш. Трябва да си наясно какво очаква публиката и да се приспособиш. Вероятно Америка е страната, където това е вярно в най-голяма степен. Там знаят какво искат да видят на терена феновете, знаят какво искат да купят, знаят какво искат да пият, да ядат, знаят всичко.
Същото се отнася и за футбола, макар че през годините в САФЛ видях свят на крайности. От една страна, трябваше да играя на най-високо ниво в професионално управлявана организация, а от друга, се появявах в телевизионно предаване и първо трябваше да обясня на хората какви са размерите на терена, че цветът му е зелен и за какво служат линиите. Футболът беше все още нова игра за САЩ и трябваше да бъде обяснен на американците от нулата. Всъщност беше много забавно - играех на най-високо ниво, а сякаш бях на детска площадка. Но нещата се получаваха. Вашингтон беше пълен с италианци, а повечето от тях обичаха футбола. Имаше и англичани, които предаваха ентусиазма за играта си на американците. В САЩ имаше много хора, които бяха свързани с футбола или поне някога са били свързани, но им трябваше човек, който да може да го обясни по телевизията.
Защо аз? Просто защото, ако си известен в Америка, получаваш множество възможности, а една от тях беше да създам свое собствено телевизионно предаване. В точното време и на точното място. Италианските и английските треньори нямаше как да бъдат по-щастливи. Изведнъж футболът се появи по телевизията, а щом дават нещо по телевизията, значи е важно. Излъчвахме дори тренировъчни курсове. Записваха се все повече и повече хора и популярността на играта нарасна лавинообразно. Беше много приятно да съм част от всичко това.
Във Вашингтон за пръв път получих и опита, който по-късно ме наведе на мисълта да основа фондацията си. По-горе споменах, че собственикът на клуба беше демократ и чрез него установих връзка със семейство Кенеди. Веднъж сестрата на Джон Ф. Кенеди, Юнис Кенеди Шрайвър, ме помоли да стана посланик на Специалните олимпийски игри. Тя беше създала организация за спортисти с умствени заболявания, която днес е световноизвестна. Почувствах се поласкан, когато преди няколко години заедно открихме надпреварата на Специалната олимпиада в Полша.
Семената на моята фондация бяха посети през първия ми сезон с Вашингтон Дипломатс. Като част от професионалните ми задължения трябваше да правя нещо, което се оказа толкова стойностно, че бих го правил така или иначе. Но нека бъда честен - заслугата не е изцяло моя. Когато преминах във Вашингтон Дипломатс, ми казаха, че при всяко гостуване трябва да водя тренировка за деца с увреждания. Отначало ми беше много трудно. Няколко месеца по-късно помолих да ме освободят от задължението, тъй като не виждах никакъв смисъл. Казвах им да ритат топката в едната посока, а те я запращаха в тъкмо обратната.
Когато изложих желанието си на организаторите, те ми казаха да изгледам един видеоклип, който бяха заснели от тези тренировки. Обясниха ми да не обръщам внимание къде отива топката, а да гледам очите на децата, очите на майките и на бащите им. Да видя какво щастие им доставях, когато просто успееха да ритнат топката - нещо, което никога преди не бяха успявали да направят. Разбира се, щеше да е нужно много време, преди някое от тези деца да стане дори малко по-добър футболист, но работата не беше в това. Въпросът беше да ритнат топката и да се опитат да подобрят координацията си. „Когато се върнете другия път - казаха организаторите, - ще видите едно напълно различно дете и напълно различен човек. Ще видите колко е щастливо само защото е успяло да докосне топката с крак.“