За щастие на игрището Аякс пак си беше Аякс. Отборът беше спечелил титлата през сезон 1979-1980 г., а в състава имаше много млади футболисти. Бях на тридесет и четири, когато се върнах в клуба като играч и се разбирах добре с много от младоците. Там вече бяха Франк Рийкард и Марко ван Бастен, изведнъж отново бях лидер във всяко едно отношение. Като футболист трябваше да давам пример още от първия ден. Имах какво да доказвам. Всички говореха, че се е върнал един старец. Такива сме холандците, все виждаме негативното. Имах обаче късмет да отбележа ранен гол срещу Харлем. При това красив. Всички зяпнаха от изумление и критиците трябваше да си затворят устата, защото явно все още имах качествата.
След това прекарвах повечето от времето си на терена като смяна на други играчи, но в интерес на истината затова и ме бяха взели. В онзи етап от кариерата си бях играл на кажи-речи всеки пост освен като вратар. Бил съм нападател, полузащитник, последен в отбраната - всичко. За мен това не беше ново. Но си имах работа с ново поколение футболисти, а за тях нещата, за които ние трябваше да се борим преди десет или дванадесет години, бяха уредени наготово. Те имаха изградени навици и за тях това беше логично, но ако искаш да си футболист на топ ниво, не бива да спираш да мислиш. Трябва да импровизираш. Ако притежаваш това качество, когато стъпиш на терена, ще го пренесеш и в играта.
Тук говоря най-вече за социалния аспект на нещата. За сигурността. Майка ми, а след това и жена ми трябваше да перат калния ми екип, но екипите на тези момчета ги чакаха в съблекалнята на сутринта. Ние нямахме милата стара леля, която да ни посреща у дома с кафе, плодов сок, сандвичи и паста. Нищо нямахме. Абсолютно нищо. Но при завръщането си в Аякс заварих модел на навици от един по-лесен живот с по-малко отговорности. Някой да си чисти сам обувките? Не видях такъв човек. Момчетата се събираха на загрявката и се смееха: „Да бе, трябваше сам да си сменя бутоните“. В тренировките им имаше недостатъци и се опитах да ги поправя.
Този път в Аякс си нямах работа с треньори като Ринус Михелс и Щефан Ковач, а с Курт Линдер. От него съм научил много. Подписах договор като футболист през декември 1981 г., отидох на стадион „Де Меер“, а първото, което той ми каза, беше: „На твоята възраст не бива да се претоварваш с тренировки. Полагай специални грижи моторът ти никога да не спира“.
Така по време на тренировките не ми се налагаше да бягам толкова бързо или толкова много като младите момчета, тъй като според Линдер в това нямаше никакъв смисъл. Той постоянно се грижеше да не се контузя. Линдер си тръгна след година и беше заменен от Ад де Мос. Той беше все още млад да бъде мениджър, бяхме родени в една и съща година, и той искаше да се учи от мен.
Когато някой иска нещо подобно, веднага го усещаш. Той те пита определени неща, казва други, а после ти само говориш. Няма как да си помислиш: „Хей, трябва да го науча на това-онова“. Не, темите изскачат сами и ги обсъждате. Никога не сме имали проблеми, ако аз знаех нещо, а той - не.
Нещата за мен се развиваха добре както на терена, така и в съблекалнята. Вече казах, че не бях доволен от работата на борда. Благодарение на годините във Вашингтон Дипломатс и на работата със супер мениджър като Анди Долич можех да видя доста области с възможност за подобрение. Недоволството ми щеше да се задълбочава, особено след втория сезон.
Нека започнем от началото. Когато се върнах в Холандия, отново попаднах в страна със 70 процента данъци. Заплатата ми беше максималната за холандския професионален футбол. Аякс не можеше да ми плаща повече. Но по време на преговорите съветниците ми казаха, че клубът може да ми помогне да си направя пенсионен фонд отделно от заплатата.
Кор предложи прекрасен план, базиран на факта, че присъствието ми на терена ще увеличи посещаемостта. Да предположим, че за даден мач на Аякс по трибуните обикновено имаше 10 000 души. Предложихме приходите от публиката над тези 10 000 да се делят между мен и клуба. Ако бяха продадени примерно 20 000 билета, 5000 от тях бяха за Аякс, а приходите от другите 5000 щяха да отидат в пенсионния ми фонд.
През онази първа година спечелихме шампионската титла, стадионът беше претъпкан, а това ми докара купища пари. Разбира се, не можех да ги харча, те бяха за по-късно, но пенсионният план беше огромен успех. Така беше и през втория сезон, не на последно място защото повечето от мачовете ни се играеха на Олимпийския стадион, който побираше над 50 000 души. Почти два пъти повече от „Де Меер“.