Тъкмо по тази причина хващах топката да изпълня странично хвърляне, когато бях някъде около нашата скамейка. Треньорът можеше да ми подвикне набързо: „Внимавай за това и за онова“. Аз също можех да го попитам нещо. Не защото съм смятал, че съм по-добър от другите, а защото това е част от професионалното мислене. Уважението винаги е било от огромно значение за мениджъра и за дясната му ръка на терена. Затова и никога не съм се карал с треньор. Е, почти никога. Единственото изключение беше Хенес Вайсвайлер, но той водеше Барселона само една година. Само с него съм имал проблеми.
Последната ми година като активен футболист с Фейенорд беше един голям купон. С Либрегтс постигнахме чудесни неща, а с момчета като Рууд Гулит и Андре Хукстра имахме чудесна група играчи. Йоп Хийле, Бен Вайнстекерс, Стенли Брард и всички останали бяха в страхотна форма през сезона (по това време в отбора е и българинът Андрей Желязков-Жужо - бел. прев.). Що се отнася до мен, започнах шампионата с намерението да покажа на новия ми клуб нещо малко по-специално. Случи се именно това, при това съвсем не беше малко. Все още не мога да го проумея напълно, дори и да се замисля. Как, за Бога, успяхме, особено като имате предвид, че започнахме сезона с разгромно поражение с 2:8 от Аякс на Олимпийския стадион. Отнесохме какви ли не подигравки. Но хората често забравят, че подобни случаи могат да са началото на възраждане. Така и стана.
След онова 2:8 спечелихме всичко. Наистина всичко. Купата, първенството, а аз получих и „Златната обувка“ за най-добър футболист в Ередивизи. Около Великден от Фейенорд вече искаха да удължат договора ми. Но играехме два пъти седмично, в събота и в понеделник, ако не се лъжа. На сутринта след втория мач се чувствах ужасно. Спънах се по стълбите и не можех да се кача горе. Казах на Дани: „Вече не мога да продължавам така. Трябва да спрем. Това е“. Онези два отвратителни прощални мача през 1978 г. показаха, че отказването ми от футбола няма да мине, както го бях мислил, но пет години по-късно приказката завърши както трябва - с щастлив край, докато съм на върха. С футбол и моменти, за които хората в Аякс и Фейенорд все още говорят. Спечелих и трофеи - три шампионски титли и две купи на страната за три години, няма как да е по-добре. Бях доволен, че приключвам така. Беше хубаво.
Бих искал да изчистя едно недоразумение. Никога не съм бил мотивиран от злоба или мъст. Дори и през 1983 г., когато с Фейенорд исках да си изкарам яда на Аякс за това, че ме бяха изхвърлили на боклука. Така нареченото отмъщение, което уж съм преследвал, не беше свързано с нараненото ми его, както често си мислят хората. При мен нещата никога не са чак толкова прости.
През 1983 г. почина вторият ми баща, чичо Хенк, и загубата ми се отрази толкова зле, че формата ми в Аякс пострада. Бордът знаеше каква е истинската причина, но на света бяха разказани какви ли не невероятни истории за мен. Преминах във Фейенорд в много лошо състояние, но успях да се стегна, да събера всичките си останали сили и да завърша кариерата си в духа на втория ми баща. Това ми даде енергията на тридесет и седем години да спечеля всичко, което можеше да се спечели на терена - купата, Ередивизи и „Златната обувка“ за най-добър футболист в Холандия. Все още се изненадвам какви сили отприщи у мен смъртта на чичо Хенк.
Приключих с Фейенорд през 1984 г. и реших една година да бъда само зрител. Да наблюдавам играта от разстояние ми подейства много освежаващо. Освен това ми стана ясно защо националният отбор на Холандия не беше успял да се класира нито за европейското първенство през 1984 г., нито за световните първенства през 1982 г. и 1986 г. Качествата на треньорите и на младежките школи бяха подложени на сериозно обсъждане. През почивката си видях, че клубовете страдат от ужасен недостиг на експертно мнение. Нямаше хора, които да подобрят качествата на професионалните футболисти още мъничко и да ги изстрелят направо към върха. Появяваха се всякакви типове с какви ли не генерални идеи, но почти нямаше хора, които знаят как да подходят към определени аспекти.
Когато започнах да играя, треньор на младежите в Аякс беше Яни ван дер Веен. Самият той е бил добър играч и ни тренираше на базата на практическия опит, добит от неговите наставници. На тренировките предаваше на новото поколение футболисти комбинация от собствените си прозрения и наученото от други. Спомням си, че когато времето беше лошо, Ван дер Веен вкарваше младежите да тренират в салона. Това не беше чак толкова хубаво, а за мен беше направо безполезно. Вътре обаче треньорът провеждаше занимание за игра е глава, какво друго можеш да правиш в салона. Опъваше мрежа, разделяше ни на два отбора и трябваше да прехвърляме топката през мрежата, но само с глава. Ето как нуждата да сме на закрито разви едно основно умение.