Повечето клубове имат старши треньор и помощник, но Аякс изведнъж се оказа с екип от седем души. Всички специални тренировки бяха за техника. Нямам предвид само техника с топката. Да вземем например фитнес подготовката. Целта не е футболистите да могат да изтичат десет километра, без да се задъхат, а да могат да бягат по-добре заради по-добрата техника на движенията. Това вероятно помага за намаляването на риска от контузии или преумора по време на мача, а и играчът може да стане по-бърз от съперниците си при спринтове на къси дистанции.
Бягането е сложна тема, която няма нищо общо с топката, но тренировките за него също попадат в графата „техника“, без значение в каква форма са. Същото се отнася и за другите физически аспекти на играта. Да вземем например скачането и играта с глава. Можеш да удариш топката с глава, но умееш ли наистина да прецениш колко силно и къде да я насочиш? Във всеки елемент от тренировките има страшно много детайли.
Разработих голяма част от чисто футболните неща сам. Къде е дясната ти ръка, когато стреляш вляво? Как поддържаш най-добър баланс? Какви са проблемите ти и как можеш да ги решиш? Или пък свиквах среща с други специалисти, за да видя дали тренировка за техника може да се използва за следене на физическото състояние. Често пъти въпросът не е какво искаш да подобриш, а и колко интензивно тренираш. Резултатът в Аякс беше, че всички се научиха не само да дават най-доброто от себе си, но и да го споделят с другите.
Давах си сметка, че холандският футбол се отдалечава все повече и повече от начина, по който бяхме изненадали света през 1974 г. Когато отидох в Аякс, реших, че още от самото начало ще започнем да играем по основните принципи на Тоталния футбол. Така вратарят Стенли Менцо се превърна в страж, който беше и подчертано полеви играч и можеше да бъде ефективен далеч извън наказателното поле. Това беше ново за времето си, но тридесет години по-късно е масова практика. В клубове като Барселона и Байерн подобен ход е вкоренен във философията на клуба. Харесва ми да го виждам. Намерението ми беше отново да придам на школата на Аякс нейния характерен облик. Основният ни принцип беше да играем възможно най-атакуващ футбол. Имахме трима нападатели и свободен полузащитник зад тях, а това означаваше, че защитата на противниците ни щеше много трудно да се справи с персонална опека или зонова отбрана.
По онова време всички отбори в Ередивизи играеха с двама нападатели и смятах, че ми трябват трима защитници, а не четирима. Така можех да пусна четирима души в средата на терена. За да го направя, обикновено на мястото на единия от централните бранители влизаше атакуващият полузащитник с номер 10, скритият нападател. Когато владеехме топката, Менцо излизаше напред до шестнадесетия-седемнадесетия метър, а целият отбор се изнасяше дълбоко в полето на противника. С избора си на Менцо показах и какво мисля за състава. Невинаги пусках на терена единадесетте си най-добри играчи, а група футболисти, които най-добре си пасваха. Подбирах защитници, с които Стенли се разбираше. Винаги ми е било забавно да установявам дали играч А си пасва с играч Б.
Срещите ни винаги бяха интересни за гледане, но провокираха и много дискусии, а според мен професионалният футбол трябва да прави именно това. Някои хора смятаха, че този тип футбол е страхотен, но други мислеха, че той няма да доведе до истински резултати. Казах на всички, че неизбежно понякога ще губим, но това не е важно в контекста на общото ни развитие. Инвестирахме в първия отбор. Съставът ни вече беше достатъчно силен, за да завършим в челната тройка както и да играехме, но аз исках да постигнем нещо повече, при това по приятен за публиката начин.
Като мениджър винаги съм се придържал към тази идея. Никога не съм се съмнявал в нея, дори и след няколко загуби. По-късно в Барселона беше същото. Всяка година печелехме трофеи. В първия ми сезон в Аякс вдигнахме Купата на Холандия, а това ни спечели място в турнира за Купата на носителите на купи (КНК). Щяхме да го спечелим през 1987 г., когато на финала в Атина победихме Локомотив (Лайпциг) с 1:0 с гол с глава на Марко ван Бастен. Отборът на Аякс беше най-младият, печелил престижен международен турнир. Това беше много специално, отчасти и защото хората от години мърмореха, че холандските клубове не могат да бъдат равностойни на големите бизнес интереси, които властваха в играта в Италия и Испания.