Нравът ми е комбинация от характерите на родителите ми. Умението да общувам дължа на майка си, а лукавостта - на баща си. А аз определено съм лукав. Винаги търся как да получа предимство, точно като баща ми Манус. Татко беше шегаджия. Едното му око беше стъклена протеза и той се обзалагаше с хората на пет цента, че ще може да издържи по-дълго да гледа слънцето. Закриваше здравото си око с ръка и се вторачваше нагоре за минута или повече, и после си прибираше парите. Майка ми Нел беше много общителна жена. За нея всичко се въртеше около семейството. Тя имаше девет братя и сестри, така че аз бях не само с девет лели и чичовци, но и с над десет първи братовчеди. Хубавото на това е, че ако нещо се случи, винаги има кой да ти помогне. Един разбираше от печки и котлони, друг рисуваше хубаво, така че все имаше врата, на която да почукаш, ако се появеше проблем. Но що се отнася до футбола, бях напълно сам - нито един от тях не се вълнуваше от моя интерес към играта.
Записаха ме в училището „Грун ван Принстерер“ в Амстердам. То беше християнско, макар и да не бях възпитан като силно вярващ, а и наблизо имаше и обикновени училища. Бях влизал в църква само за да отнеса поръчка от магазина на баща ми и когато го попитах защо трябва да ходя на училище с Библия в раницата, той ми рече: „Йохан, в тази книга има хубави истории. Опитвам се да ти дам колкото се може повече добро, а по-късно можеш сам да решиш какво да правиш с него.“
Исках да играя футбол дори в училище и от много малък ме знаеха като момчето с топката. Всеки ден взимах топката си с мен, слагах я под чина си и я подритвах по време на часовете. Понякога учителите ме гонеха, защото никак не стоях мирен. Правех го толкова инстинктивно, че дори не осъзнавах, че ритам топката от десния към левия крак и обратно. Не си спомням нещо по-специално за ученическите ми години, но съм сигурен, че нито веднъж не избягах. Не изпитвах страст към ученето, но разбирах, че това е нещо, което трябва да се прави и затова упорствах, докато не станах достатъчно голям, за да реша, че вече не ми е нужно.
За разлика от училището, си спомням първия път, когато отидох в Аякс, сякаш беше вчера. Мисля, че беше 1952 г., значи съм бил на около пет години. Баща ми ме попита искам ли да ида с него, за да занесем кошници с плодове на болните или контузените играчи, и аз веднага скочих на колелото. Спуснахме се по улицата до стадиона, а аз се вълнувах страхотно, че за пръв път ще вляза в сградата на клуба, а няма да съм просто на трибуните. Тогава се срещах с Хенк Ангел, приятел на баща ми, който поддържаше терена. Хенк ме попита дали искам да му помагам и отидох още на следващия ден. Така започна животът ми с Аякс - още когато бях на пет години. Сещам се за детството си с обич. Бях обграден единствено от любов. Не само у дома, но и в Аякс. Чичо Хенк ми даваше да правя всякакви странни работи на стадиона, когато терените бяха току-що положени или непригодни за игра през зимата, и благодарение на него прекарвах много време в клуба. Като награда за старанието ми ми позволяваше да играя футбол в коридора или по трибуните.
През летните ваканции често бях на гости в дома на Аренд ван дер Вел, нападател на Аякс и семеен приятел. Той току-що беше преминал от Аякс в Спортклуб (Енсхеде) и се беше уредил добре в провинцията. Там получих и първите си уроци по шофиране - бях на седем или осем години, седях в скута на Аренд и държах волана. В Спортклуб (Енсхеде) се срещнах и с Абе Ленстра, превъзходен нападател, който тъкмо беше преминал в клуба от Хееренвеен. По онова време той беше истинска икона, веднъж поритах с него на тренировка и за мен това беше нещо много специално. Но от Абе съм запомнил най-вече, че той винаги носеше топка със себе си.
Като дете се виждах много често с чичо Хенк, особено след като жена му почина и той идваше да яде у дома. Докато бяхме на масата, слушах със затаен дъх какво се случва в Аякс. Тъкмо по онова време, докато бях още малък, Аренд ван дер Вел също идваше на обяд или на вечеря. Тогава той беше още млад футболист в първия отбор, живееше в северната част на Амстердам, твърде далеч, за да успее да се прибере и да се върне навреме за вечерната тренировка, затова се хранеше с нас. Така още от съвсем ранна възраст не само прекарвах цялото си свободно време на стадиона на Аякс, но клубът присъстваше физически и у дома ми. Благодарение на чичо Хенк, както продължихме да го наричаме и след като татко почина, а той се ожени за майка, и на Аренд още от петгодишен знаех всичко, което се случва в клуба - от съблекалните до първия отбор. Ден след ден седях и ги слушах, попивах всичко като гъба.