Спечелването на Купата на носителите на купи ни донесе и още едно предимство. Най-после реакцията на КФСХ беше положителна.
Около шест месеца след като в началото на 1985 г. бях писал до футболния съюз с предложение за съкращаване на курса за треньори, узнах, че то е било отхвърлено. Председателят на Аякс Тон Хармсен, който беше и в борда на КФСХ, ми каза, че и самият Ринус Михелс е гласувал против. Това беше много странно, тъй като Михелс ми беше помогнал в съставянето на писмото и лично го представи във футболния съюз в качеството си на технически съветник. Така идеята ми щеше да стигне до най-подходящите хора, но според Хармсен Михелс бил направил тъкмо обратното. Все още не мога да го повярвам. Никога не съм питал Михелс дали е било така, защото не можех да си представя, че е вярно. Дори и днес.
Но след като Аякс спечели Купата на носителите на купи, КФСХ внезапно се отказа от всичките си възражения срещу поста ми на технически директор. На 1 юни 1987 г. КФСХ не само ме почете за международния успех на Аякс, но и ми връчи дипломата за „професионален треньор по футбол“. Разбира се, това беше еднократен жест, но ако ме бяха помолили да изкарам дори специално съкратен курс, не съм сигурен, че щях да го направя. В Аякс, а по-късно и в Барселона никога не се захващах с неща, които не контролирах напълно. В техническия си щаб винаги привличах специалисти, които ме допълваха. Но имах и щастието да работя в два велики клуба, които можеха да си позволят това.
Глава 6
След отказването си от футбола започнах кариера на треньор, но дори и тогава бях по-близо до играта, а не някакъв висш мениджър. Бях по-скоро играч, отколкото треньор. Най-много ми харесваше просто да играя футбол с отбора. Така можехме да изчистим заставането по терена и тактиката за мача. Това ми допадаше изключително много. Разбира се, като треньор бях повлиян и от други хора. В крайна сметка аз самият съм имал много наставници. Когато си работил с хора като Яни ван дер Веен, Ринус Михелс, Георг Кеслер, Щефан Ковач, Франтишек Фадронч, Хенес Вайсвайлер, Гордън Брадли, Курт Линдер, Ад де Мос и Тийс Либрегтс, все ще копираш нещо и от тях. Отбелязваш си силните им страни и се опитваш да се поучиш от слабите.
Това оформи възгледите ми, но само отчасти, понеже човек всъщност се формира сам. Сигурно се досещате, че Ван дер Веен и Ринус Михелс са ми оказали най-голямо влияние. Ван дер Веен беше треньор, който учеше футболистите как да станат технически добри. Михелс обаче беше треньор и мениджър. Той беше корав като камък - когато се срещнеш с такъв човек, той със сигурност ще остави следа у теб. Това вече се виждаше, когато за пръв път посегнах към професията треньор, пет години преди да започна кариерата си официално. През 1980 г. още играех във Вашингтон Дипломатс, когато от Аякс ме поканиха да стана технически съветник след края на сезона в Америка. Треньор беше Лео Беенхакер, но първият отбор не играеше особено добре. В първия ми мач при гостуването на Твенте в Енсхеде реших да не сядам на скамейката, а да се кача на трибуните, тъй като оттам имах по-добър поглед върху терена.
В един момент Аякс изоставаше с 2:3, но аз бях забелязал няколко възможни начина да обърнем резултата. Слязох от трибуните, отидох до страничната линия, дадох нареждания на играчите и седнах до Беенхакер на пейката. Спечелихме с 5:3, а след мача в пресата се вдигна голям шум, че съм направил Лео да изглежда като глупак. Честно казано, ако се наложи, бих сторил абсолютно същото отново. Беенхакер знаеше каква ми беше работата, а като съветник трябва да действаш, щом ситуацията го изисква. Точно такъв беше случаят с Твенте. Имаше опасност Аякс да загуби, а аз видях решението на проблема. После можеш да съветваш и да помагаш. Това е хубаво, стига да работи. Ако не се получава, скоро всички ще те подгонят. А и това се случи за момента, след мача започнахме да мислим за следващия, така че аз не смятах, че съм направил кой знае какво. Но онзи двубой между Твенте и Аякс ми показа много ясно къде е силата ми. Имам общ поглед върху картината не само като играч, но и като треньор.
Пет години по-късно станах треньор. Да играя футбол винаги ми е харесвало повече от всичко друго и това беше естественото продължение на професионалния ми път. Вече не бях играч, но пак исках да бъда ангажиран с този спорт. Още от началото смятах, че тренировките са само заместител на истинската игра. Ето защо и в Аякс, и в Барселона се стараех да осигуря колкото се може повече контролни срещи по време на предсезонната подготовка.