Този подход не се вписва в методите на някои треньори от Стария континент и вижданията им за заниманията през юли и август. Това е пример колко различни са треньорите. С годините ми направи впечатление, че се делят на два основни лагера - едните са искали да станат треньори, а другите са станали, защото вече не са били в състояние да играят. Ясно е, че аз съм от вторите, а и освен това предпочитам да се концентрирам върху детайлите и да оставя по-физическите аспекти от тренировката на някой друг.
Ако сте ръководител в клуб и изберете човек като мен, е добре сериозно да си помислите да го комбинирате с „истински“ треньор - например някой като Тони Бруинс Слот в Аякс, а по-късно и в Барселона ме допълва отлично. Той наблюдаваше играчите изкъсо и умееше да прави тренировките интересни и забавни, за да поддържа мотивацията им.
В Аякс комбинацията между мен и тогавашния директор и вицепредседател на клуба Ари ван Ейден беше сполучлива. Ако бордът знаеше как стоят нещата, никога нямаше да ни оставят да работим заедно. Поне не и както го правехме. Директорите трябва да са връзката между треньора и борда. Да са част от отбора, всъщност всички трябва да са част от отбора - от жената, която носи чая, до президента. Така трябва да се работи в клуб от топ ниво. В Аякс обаче не мислеха така. В Америка бях научил как се действа в модерните професионални клубове и се оказах въвлечен в спор с организация, изостанала далеч назад във времето.
За жалост, трябва да кажа, че тридесет години по-късно почти нищо не се е променило. В елитния футбол се въртят огромни пари, но се допускат едни и същи грешки. Решенията се взимат от членовете на борда, а те нямат никаква представа кое е най-доброто. Изборите се правят след лични разговори и лобиране в заседателните зали и кабинетите на директорите. Резултатите понякога са ужасяващи, но хвърлят на вълците треньора, а истинските виновници, взели решението, се крият зад гърба му. Искам също да отбележа, че за да си успешен треньор, трябва много умело да управляваш хората си и да знаеш кой е точният човек за конкретната задача. Ето защо винаги се изумявам, когато видя, че някой друг, а не мениджърът, взима решения за трансферната политика. Последиците от нанесените вреди може да траят години. Пропиляват се милиони, а треньорите и играчите страдат незаслужено.
Изпитвал съм това на гърба си както в Аякс, така и в Барселона. И в двата случая нещата започнаха добре, отборът и аз бяхме в светлината на прожекторите, а бордът стоеше на заден план. Това обаче не продължи дълго. Бордът започна да се намесва по въпроси, касаещи играта, и в крайна сметка се стигна до спречкване. Директорите създадоха проблемите, а след това се опитаха да обвинят мен. В интерес на истината в Аякс имаше напрежение още от първия ден. Опитът ми от Америка ме беше научил какъв ефект може да окажат финансовите различия върху играчите. Анди Долич, генералният мениджър на Вашингтон Дипломатс, ми беше показал как разликата в заплащането се отразява в съблекалнята, а оттам и на терена.
По тази причина винаги съм обръщал голямо внимание на заплатите и бонусите на играчите ми. Почти не се интересувах аз колко получавам, но при тренирането и развиването на отборите ми бях принуден да следвам определен модел на мислене. Не може например деветият в списъка за титулярния състав да печели повече от третия само защото има по-хитър агент. По принцип размерът на заплатата би трябвало да е поверителна информация, но такива неща винаги се разчуват и в съблекалнята се появява напрежение и почват спорове. Ето защо исках да знам с точност кой какви пари получава, за да мога да избегна подобни скандали.
Ръководството на Аякс създаде и друг проблем. За да спази финансовата си политика, клубът наложи горна граница на трансферната сума, която ще иска при продажба на играч. Това изглеждаше хубаво, поне за кратко, но неприятностите започнаха, когато италианският милиардер Силвио Берлускони пое Милан през 1987 г. и пазарът полудя от налетите пари. С политиката си за ограничаване на цената на футболистите Аякс не можеше да се възползва от новите условия, но основният ни конкурент ПСВ (Айндховен) можеше. Продадоха Рууд Гулит на Милан за десет пъти повече пари, отколкото Аякс взе за Марко ван Бастен. На всичкото отгоре Аякс беше едва ли не единственият клуб в Холандия с подобни виждания. Най-добрите ни футболисти си тръгваха за дребни суми и трябваше да ги даваме на конкурентите, за да намерим заместници от Ередивизи. В такива моменти най-много си патех от голямата ми уста. Веднага казах на борда какво мисля за всички тях и ги държах отговорни за обезкървяването на състава. Така нямаше как да си създам приятели.