Механизмите на топ ниво са такива и, честно казано, не се сещам за друг начин на действие. Вероятно това е и мой недостатък -не мога да се поставя на мястото на някой, който не иска да направи това, което му казвам. Играчът трябва да може да научи нещо от мен. Ако не иска или не може да се научи, значи трябва да се разделим. Аз трябва да продължа напред. Дразнещо е, но често става така, че с най-хубавите хора се работи най-трудно и трябва да се отървеш именно от тях. Това винаги ме е разочаровало, особено ако си станал приятел с тях. Но разривът с Рийкард беше различен. Лошото бизнес управление беше нарушило баланса в отбора и бях принуден твърде бързо да го притисна да бъде лидер, а той все още не беше готов.
Като треньор винаги съм искал отборът ми да е хубава комбинация от играчи, които съм изградил сам, няколко млади таланти, привлечени от други клубове и двама или трима чужденци за подсилване на състава. В Аякс се справяхме фантастично в това отношение. Феновете се радваха на играта ни, при нас дебютираха Арон Винтер и Денис Бергкамп, който тогава беше на седемнадесет години. Убедих и няколко състоятелни бизнесмени от Амстердам да вложат един милион гулдена в школата на клуба. Това беше колосална за времето си сума, поне що се отнася до развитието на младите.
Стадионът беше пълен, Аякс отново печелеше трофеи, но бордът започна все по-осезателно да се меси в работата ми. Това се видя през летния трансферен прозорец на 1987 г., но и след това имаше все по-отчетливи опити за намеса в техническата страна на нещата. В началото на 1988 г. вече не можех да издържам повече. Бяхме на ски почивка със семейството ми, когато председателят на клуба Тон Хармсен ми се обади по телефона, за да ми каже, че е решил проблемите ми с ръководството. Трябвало само да разговарям с целия борд и всичко щяло да се уреди. Побързах да се върна в Амстердам, но се оказа, че Хармсен ме е подвел. Вместо да са склонни на помирение, останалите членове на борда се нахвърлиха срещу мен. Хармсен седеше и само гледаше.
Не можех да търпя повече и на следващия ден подадох оставка. Нямаше начин да понеса това, колкото и да исках да остана в Холандия, колкото и доволен да бях, че съм отново в Аякс. Трябва да призная, че няколко нощи не можах да спя, понеже семейството ми се чувстваше отлично в Амстердам. Но нямаше какво да направя. Бордът на Аякс искаше да ме довърши, намериха се и журналисти, които да му припяват. Имах чувството, че искат да съсипят всичко, което бях изградил. Не им позволих, тръгнах си с вдигната глава. След това клубът загуби инерция. Не може да нараняваш хората и да ти се размине. Бордът направи това с мен първо като играч, а сега и като треньор. Между нас вече нямаше да се получи нищо добро.
Всичко в Аякс вървеше толкова добре, а ето че изведнъж приключи. Беше много странен момент. Бях спечелил Купата на носителите на купи, когато никой не го очакваше. И ме принудиха да напусна, защото исках да изведа клуба на по-високо ниво. Фактите говореха сами за себе си. Три пъти идвах в Аякс и заварвах шкафа за трофеите празен. Сега си тръгвах за трети път и отново го оставях пълен.
За щастие, добрите ми спомени в клуба са много повече от лошите и това се дължи най-вече на играчите. И като футболист, и като треньор работих с фантастична група. Всички бяха страхотни. Забавлявахме се и вероятно заради това се задържахме заедно толкова дълго. Накрая ситуацията се влоши, но не по наша вина и се стигна чак до това да се карам с някой като Франк Рийкард. За щастие, след това с Франк успяхме да си оправим отношенията, но беше шокиращо, че въобще се стигна до разрив.
Желанието на семейството ми да се установи веднъж завинаги в Холандия, за жалост, не се сбъдна. Отново ме изгониха от Аякс и пътят ми пак сочеше към Барселона.
И преди съм казвал, че играя футбол най-вече за да радвам публиката. За мен целта не са единствено победите. Принципите ми винаги са се формирали от въпросите „Колко добре си играл, за да спечелиш?“ и „Какъв ще е подходът ти, за да го постигнеш?“. Винаги трябва да се съобразяваш с феновете. Те седят на трибуните, клубът е част от техния живот. Като треньор и играч трябва често да мислиш като тези хора. В Холандия манталитетът е различен от този в Германия, Англия, Испания или Италия. Характерът е различен. Ето защо в Холандия не можеш да играеш като италианец. Просто не можеш, няма значение кой си и откъде идваш.