Щом пораснах достатъчно да тичам сам навсякъде и да играя футбол на улицата с приятелите си, стадионът на Аякс стана мой втори дом. Ходех там всяка свободна минута и никога не излизах от нас без футболна топка. От петгодишен, когато отидох да помогна на чичо Хенк на стадиона, винаги си носех и футболните обувки. Откъде да знаеш, можеше пък на отбора да липсва човек за контролен мач или за тренировка... Късметът ми често проработваше, макар че повечето пъти ме пускаха само защото им беше жал за мен. Бях торба кокали, приличах на скарида и ме съжаляваха, но това означаваше, че макар и да нямах работа там, макар дори да не бях в младежкия отбор, играех с тима на Аякс още от съвсем малък. Това е още един пример за вярата, която винаги съм имал и която се опитвах да предам - че можеш да превърнеш недостатъка, какъвто беше хилавата ми фигура, в предимство.
Винаги ме питат какъв е най-яркият ми спомен като футболист. Честно казано, не си спомням повечето подробности, не се сещам дори за първия ми гол за Аякс в домакински мач, когато вече бях професионалист. Но си спомням, при това съвсем ясно, кога за пръв път ме пуснаха на терена при пълен стадион. Не бях футболист, а момче от поддръжката на терена и трябваше да разровя мястото пред голлинията с вила. Бях на около осем години, баща ми беше все още жив, не бях дори записан в школата, но ето че бях на терена пред пълен стадион и помагах да направим терена перфектен за първия отбор. Човек не забравя такива неща. Ръчках чимовете с вилата и се чувствах отговорен, трябваше да осигуря най-добрия възможен терен за моите герои. Цял живот съм бил играч, мениджър, гледал съм футбол и съм мислел за него, затова съм убеден, че съм станал човекът, който съм, именно заради такива първи впечатления и защото отрано съм се научил колко важно е да помагаш и да поддържаш нужното ниво. След като прекратих кариерата си на играч и мениджър и основах фондацията „Кройф“, за да помогна на децата да получат шанс да играят футбол, съставихме списък от четиринадесет правила, които хората трябваше да спазват. Номер две беше за отговорността и за уважението към терена и онези, които го поддържат, всичко това се корени тъкмо в детството ми. Както казах, научил съм всичките си житейски уроци в Аякс.
Бях посредствен ученик, но още от малък харесвах цифрите. Нумерологията ме вълнува. Ето например аз се ожених за Дани на втория ден от дванадесетия месец - декември. Две и дванадесет прави четиринадесет - номера, е който играя. Годината беше 1968, а шест и осем също прави четиринадесет. Не е чудно, че сме заедно и след четиридесет и осем години. Бракът ни е прекрасен. Същото се отнася и за сина ни Жорди. Той е роден през 1974 г., а аз съм дошъл на този свят през 1947 г. Сборът от двете цифри е все единадесет. Рожденият му ден е на 9 февруари, а моят е на 25 април. Това е две плюс девет и две плюс пет плюс четири. Пак единадесет.
Умея отлично да запомням телефонни номера. Приятелите трябва да ми кажат номерата си само веднъж и никога няма да ги забравя. Може би затова смятам добре наум. Това не го научих в училище, а в магазина за плодове и зеленчуци на родителите ми. Когато баща ми излизаше да доставя поръчки, а майка ми готвеше, аз трябваше да помагам на клиентите. Но бях твърде дребен и не стигах до касата. Така се научих да смятам наум, бях много малък, но не правех грешки и афинитетът ми към цифрите вероятно се дължи именно на това. Освен това мисля, че тази ранна обич към тях ме накара да ги пренеса и във футбола - как да получим предимство над противника, как да работим по-добре с пространствата, както правеше Ди Стефано. Да, родителите ми не са ми предали футболните умения, но ми дадоха различен начин на мислене за футбола.
Що се отнася до изграждането на физическите качества, нужни на един футболист, винаги съм изпитвал ненавист към бягането по пресечен терен и упражненията с медицинска топка във фитнеса. Когато влязох в първия отбор на Аякс и Ринус Михелс ни пращаше да тичаме в гората, аз все гледах да избягам колкото се може по-напред, да се скрия зад някое дърво и да изчакам отборът да се върне, като се надявах, че напред по маршрута няма да има човек, който да следи какво правим. Понякога ме хващаха и за наказание трябваше да правя извънредна тренировка в гората, при това в осем часа сутринта в почивния ми ден. Михелс ме взимаше с колата си точно навреме. Беше по пижама зад волана, смъкваше прозореца и казваше: „О, за мен е твърде студено, връщам се в леглото“. И ме оставяше унижен.