Жорди трябваше да се справя с някои предизвикателства още откакто беше момче, а моето име отново беше замесено. Ако играеше зле, значи приличаше на майка си, ако направеше добър мач, всички казваха, че има качествата на баща си.
Човек би могъл да се справи с нещо подобно, но нещата се промениха, когато аз отидох да играя за Фейенорд, а той остана в Аякс. Това беше много труден период. Благодарен съм на мениджъра Хенк ван Тойненбрук, който веднага направи Жорди капитан на младежкия отбор. Това беше много специален жест, особено за толкова малко дете. Има неща, които помниш завинаги. Треньорът на Жорди успя да преобърне ситуация, която иначе можеше да навреди много на сина ми. Ван Тойненбрук показа нюх и разум, а за мен това беше изключително ценно. Между другото, не се сещам някой в Аякс да е казал лоша дума за Жорди или че по някакъв начин е привилегирован само защото е мой син. Ако е имало нещо подобно, сигурно щях да разбера от Дани, която винаги придружаваше Жорди като малък. Докато бях футболист, а след това и треньор в Аякс, аз почти нямах възможност да го водя където и да било.
Жорди много харесваше Аякс, но през 1988 г. той беше едва на четиринадесет години и трябваше да дойде с нас в Барселона. Там премина проби в школата и игра за клуба през осемте години, в които бях треньор. Всяка година се приближаваше с още една стъпка до първия отбор и през 1994 г. аз най-накрая реших, че е достатъчно добър, за да го включа. Беше на двадесет години, доста възрастен за дебют, но това нямаше значение. Още с идването си в Барселона като тийнейджър Жорди се озова в странната ситуация, че като чужденец можеше да играе в регионалните първенства, но не и в националните. Това беше налудничаво. Жорди можеше да бъде в Б отбора, който участваше в каталунската лига, но не и в първия отбор, който се бореше в националния шампионат.
Но един холандец няма как да се примири с нещо подобно, така че се замесих в една малка провокация. Звъннах във футболния съюз и казах: „Обаждам се да ви съобщя, че в неделя той ще играе за първия отбор. Да знаете, че няма да приема, ако сте решили да наказвате някого или нещо подобно. Аз съм холандец, треньор съм на Барселона, не съм тук за ден или два. Синът ми има същите права като което и да било друго хлапе в Испания, Каталуния или където и да било. Няма да търпя никакво противопоставяне. Плащам си данъците, правя всичко, което правят нормалните хора, така че децата ми имат същите права“. Жорди беше в състава, игра в мача, но наказания не последваха. Мисля, че във футболния съюз най-после разбраха, че не са прави и просто са пропуснали да променят едно остаряло правило.
Окей, с всичко това само се опитвам да кажа, че Жорди премина през много изпитания. Неслучайно някои говорят за „синдром на Жорди“. Напрежението да излезеш на терена с фамилията Кройф на фланелката е голямо, но ситуацията се усложняваше допълнително заради това, че и двамата работехме в Барселона. Изборът дали да го пусна в игра или не трябваше винаги да бъде подчинен на крайно обективно решение.
В Барселона можех да следя развитието му, тъй като исках да имам постоянен контрол върху три отбора - първия, втория и третия. За да го направя, трябваше да имам директна връзка с треньорски екип и да знам кога някой футболист е готов да мине едно ниво нагоре. Винаги съм смятал, че трябва да дадеш някому шанс в мига, когато ситуацията го позволява. Не ми пукаше дали играчът беше от младежкия или от втория отбор. Казано накратко, пускаш го в дълбокото и гледаш дали може да плува.
Така стана и с Жорди, повече или по-малко. Той трябваше да играе така, че да е най-добрият, защото последното нещо, което искаш като баща, е 100 000 души да освиркват сина ти. Намираха се и глупаци, които кряскаха, че нарочно бутам сина ми нагоре. Не беше така, той трябваше да е достатъчно силен, за да може да се защити и при най-тежки обстоятелства.
Начинът ми на мислене беше тъкмо обратен на онова, което викаха идиотите. Жорди измина много дълъг път, преди да реша да го пусна за първи път. Трябваше да достигне нивото, в което да може да се защити срещу критиките на 100 000 души по трибуните. Или по-скоро да убеди всички тези хора, че критиките им са неоснователни. Футболът може и да е игра на грешки, но човек трябва да има качествата да се издигне над тях. Трябва да е психически и физически готов.
Ако някой си мисли, че съм се отнасял към сина ми с привилегии, значи нищо не разбира от футбол. Никога не съм си позволявал нещо подобно. Важните хора за мен са онези, които ме подкрепят, с които работя всеки ден и с които разговаряме за играчите. Седнахме с Тони Бруинс Слот и с Карлес Рексач и си зададохме въпроса: „Готов ли е? Да, готов е. Значи може да играе“.