Естествено, ходих на няколко мача на Манчестър Юнайтед и неизбежно се натъквах на сър Алекс Фъргюсън. Понякога контактите ни трябваше да бъдат не приятелски, а професионални. Често това зависеше от играта на отбора - дали футболистите са се представили добре или не, дали Жорди беше на ниво или не и, разбира се, дали бяха спечелили. От време на време ми се налагаше да си играя на криеница, за да избегна неловки конфронтации. С Дани бяхме на мнение, че няма да ходим до Манчестър, ако нещата в клуба не се развиваха както трябва. Щяхме да отидем на другия домакински мач.
Същото стана и през 2000 г., когато Жорди премина в Алавес. Треньорът понякога се допитваше до мен просто от любопитство. Президентът също се интересуваше живо и ми се обаждаше със сърдечна покана да седна до него. Това е донякъде нормално, но в същото време и не е, тъй като можеше да се отрази на сина ми. Ако трябва да съм честен, винаги съм смятал такива ситуации за много трудни. Така или иначе Жорди прекара четири чудесни години в Манчестър. За мен това също беше добре. Вече не бях треньор и разполагах с цялото време на света да се занимавам с каквото искам. Например редовно да гледам английски футбол, който наистина много харесвам. Обичам невероятната футболна атмосфера на Острова. За жалост, така и не успях да играя там, тъй като по мое време все още действаше ограничението за чуждестранни футболисти. Затова за мен беше чудесно, че Жорди имаше този шанс, при това в най-великия английски клуб. Синът ми можеше да направи нещо, което аз не бях постигнал. За мен това беше просто фантастично.
Радостта ме завладя още със стъпването на „Олд Трафорд“. Всички на стадиона се познаваха. Срещаш се с бивши съперници на терена. Боби Чарлтън, разбира се, беше винаги там. В интерес на истината не бях личен познат с никого, но имах усещането, че познавам всички. Това е някакво лудо чувство, да усещаш, че си на място, където познаваш всички. Естествено, това не е така в буквалния смисъл на думата, но чувството е такова.
Беше страхотно да гледам сина си от трибуните. Английските фенове също ми допадат, те изпитват истинско уважение към добрите футболисти. Не само заради уникалния им талант, но и защото се раздават на 100 процента. В Холандия не е така, нито пък в Испания освен в Атлетико (Мадрид). Привържениците на този клуб уважават хората, които оставят сърцата си на терена. Английските фенове обаче са неразривно свързани с отбора си. Това е в кръвта им. Винаги го подкрепят, в добро или в лошо. Ето защо умеят и да губят, стига любимците им да не са пестили усилия.
В Англия Жорди откри и брата, който аз и Дани не можехме да му дадем. Така приемахме Роберто Мартинес. По онова време Жорди играеше в Манчестър Юнайтед, а Роберто беше в Уигън Атлетик. Двамата станаха неразделни и не изключвах възможността един ден да заиграят заедно. Бяха двама страхотни и талантливи младежи, като футболните им качества също бяха от значение. По-късно внукът ми игра две години в Уигън под ръководството на Роберто. Беше във втория отбор, но и това беше хубаво за развитието му. Редовно ходех да го гледам и виждах, че Роберто се справя много добре и като мениджър. Дори спечели Купата на Англия, при все че Уигън беше сравнително малък клуб. И за Роберто може да се каже, че е добър човек - открит и с честно лице.
Жорди се справяше отлично в Англия. Това беше и страната, която свързвам с най-хубавия си спомен за него като футболист -гола му за Холандия срещу Швейцария на стадион „Вила парк“ на Евро ’96. Спечелихме с 2:0. Това е един от онези прекрасни мигове, които ми дават усещане за покой. Мислиш си - видях го съвсем ясно, той го направи и го направи в точния момент.
Нещо такова се случи и в последния му мач за Барселона под ръководството на Рексач. След неговия край той излезе от терена и отсече: „Довиждане, тръгвам си“. Това е нещо специално в характера му, без да броим футболните му качества - той умее да накара нещата да се случат в мига, в който трябва.
Естествено, не мога да подмина нещо подобно без емоции. Така е, вълнувам се, то е вътре в мен. Всъщност това не е емоция, а гордост. Може и да не ми личи, но я изпитвам. Хората видяха реакцията ми на трибуните след важния гол срещу Швейцария, видяха и как в мача срещу Сампдория се опитвам да прескоча рекламното пано, но се спъвам. Понякога просто трябва да направиш нещо.