Едно от хубавите правила беше, че вратарят трябваше да хвърли топката към центъра до десет секунди след отбелязан гол. Другият отбор можеше веднага да изпълни център и да атакува, дори и ако съперниците им още се радваха. Равен резултат нямаше. Най-важно беше да забавляваме зрителите и при равенство в редовното време се биеха дузпи. Играчът тръгваше с дрибъл от централната линия и имаше пет секунди да стреля. Победата даваше три точки, загубата - нула. Същото се отнасяше и за успех с дузпи.
Както виждате, отнасяхме се много сериозно към мачовете с по шест човека в отбор и затова надали е изненадващо, че онова, което през 1997 г. започна като забавна тренировка, след шест години се превърна в откриването на „Игрищата на Кройф“ - градски терени, изградени от фондацията „Кройф“, за да може повече деца да играят футбол. Това ми се стори удивително заради няколко неща - бях започнал нещо, а години по-късно то се беше превърнало в напълно нов план. Както стана и с мачовете шестима на шестима.
Новата игра се разви дотолкова, че на 27 януари 1997 г. проведохме първия турнир в новия формат. Беше на „Амстердам арена“, новооткрития стадион на Аякс, а участници бяха Аякс, Милан, Ливърпул и Глазгоу Рейнджърс. Тогавашният президент на УЕФА Ленарт Йохансон реши, че това е страхотно и веднага ни подкрепи.
Това беше футбол на най-високо ниво, съчетан със забавление, тъй като културата на участващите страни беше такава. Бяхме разположили огромни екрани зад вратите, на които се показваше триизмерно повторение на головете. Всяко движение на футболистите се записваше. Не искахме да създадем просто едно красиво събитие, искахме да го превърнем в живо предаване, да заинтригуваме целия свят. Привлякохме CNN и MTV, а за музикален канал това беше перфектно събитие, тъй като известни футболисти като Пол Гаскойн, Паоло Малдини, Стив Макманамън и Патрик Клуиверт говореха за музика.
Постигнахме страхотен успех. На стадиона имаше 47 000 души, а още милиони телевизионни зрители от повече от сто страни видяха как Милан спечели финала след изпълнения на музиканти като Джери Марсдън, Юсу Н’Дур, Масимо ди Каталдо и Рене Фрогер.
Мачовете шестима на шестима доведоха и до срещата ми с Питър Брайтман, който отговаряше за събитията извън футбола на „Амстердам арена“. Питър живееше в Лондон и поддържаше връзка с мастити бизнесмени, които искаха да въведат елитния футбол в Ирландия. Всяка седмица стотици хиляди ирландци пътуваха до Англия, за да гледат футболни мачове. Инвеститорите бяха решили да изградят голям футболен стадион в Дъблин. Лондонският Уимбълдън, който тогава нямаше клубен стадион, но играеше във Висшата лига, се съгласи да се премести в столицата на Ирландия, стига да запази лиценза си. Така лудата по футбола Ирландия щеше да има свой клуб в английския елит.
Проектът ме привлече с пацифистката си идеология. Клубът щеше да играе във Висшата лига на Англия, а католици и протестанти от двете страни на границата щяха да викат за него от трибуните и да се радват при всеки гол. Идеята беше в размирно време да се основе футболен клуб, но в името на мира. Аз бях неутрална страна, необвързан и ме помолиха да поведа начинанието. Католиците и протестантите се бяха запънали като магарета на мост, но аз не изповядвах тяхната религия и затова бях идеалният посредник. Пътувах често до Лондон, за да уредя нещата с инвеститорите. Отново работех по уникален проект, а и си прекарвах времето в един от любимите ми градове.
За съжаление, планът се озова в задънена улица, тъй като Футболният съюз на Ирландия не ни съдейства. Хората в него се заинатиха, че щом играеш в Ирландия, трябва да участваш във вътрешното първенство. За мен това беше просто срамно и не го разбирах. Нима Андора и Монако не играеха в испанския и френския шампионат? Проблемът остана нерешен, а Ирландия няма клуб на елитно ниво дори и днес. Е, за мен това беше трупане на опит, както често ми се случваше. Не знаеш какво става, но знаеш, че нещо става.
Същото се отнася и за решението на испанския съдия през 1999 г., три години след като напуснах Барселона. Според клаузите в договора ми имах право на два бенефисни мача, но президентът на клуба Хосеп Луис Нунес ги оспори. Съдът реши, че правото е на моя страна, с условието, че двубоите трябва да се организират възможно най-бързо. Задачата беше почти невъзможна, но се справихме. Първият двубой беше на 10 март в Барселона, а вторият беше на 6 април в Амстердам. Бяха две незабравими вечери.
На „Камп Ноу“ цели 100 000 души можаха най-после да отдадат почит на дрийм тийма от началото на деветдесетте години на миналия век. Някои от играчите го заслужаваха дори повече от мен. Години наред Нунес се опитваше да заличи спомена за онзи фантастичен период, но на бенефиса феновете показаха, че още го помнят. Не ми се случва често, но след последния съдийски сигнал настръхнах целият, особено когато играчите се струпаха около мен в централния кръг и имах възможността да благодаря на феновете от името на всички. Емоцията беше огромна, не можех да мисля и преди да се усетя, запях клубния химн, а целият стадион ме последва. Фантастичен момент, но най-хубавото беше, че най-после се въздаде справедливост.