Месец по-късно отново настръхнах. В Барселона все още се разправяха как са минали тържествата по честването на дрийм тийма с феновете, но в Амстердам целият Аякс беше на нокти - привърженици, играчи, персонал, домакини, момчетата, които подаваха топките, просто всички.
Аякс щеше да чества вековен юбилей след година и клубът не искаше да засенчва голямото си тържество, затова кръсти бенефиса ми „Тридесет години финали“. Бяха поканени всички футболисти, участвали във финал на международен турнир. Събраха се около петдесет човека, от Пит Кайзер до Брайън Рой, от Йохан Неескенс до Арон Винтер и от Марко ван Бастен до Денис Бергкамп. Вечерта щеше да бъде изпълнена с носталгия. Щеше да става дума единствено за футбол, но Аякс се гради именно на това. Бенефисът започна със старата гвардия, последва едно полувреме между Аякс и Барселона, а вечерта приключи е четиридесет и пет минути, в които едни срещу други застанаха отборите на Международен Аякс, в който бяха бивши играчи на Аякс, преминали в клубове зад граница, и испанските шампиони.
Както и в Барселона, в Амстердам също се получи голямо празненство. Черешката на тортата беше връщането на Марко ван Бастен на терена. Докато беше в Милан, той беше принуден да прекрати кариерата си поради контузия и за известно време остана далеч от играта. Травмата в глезена му беше станала хронична, обостряше се при натоварване, а това не му даваше мира. Беше казал, че няма да участва в бенефиса, но ще дойде за първия съдийски сигнал и ще изпълни центъра. Бенефисът започна, Ван Бастен го нямаше никакъв, но изведнъж го видях до страничната линия, облечен в екип. Химията на съблекалнята го беше завладяла и той беше готов да се включи. Моментът беше много специален. Целият стадион „Амстердам арена“ се смълча, тъй като хората не бяха сигурни, че това е именно Марко ван Бастен, но когато се убедиха, че е така, човек след човек станаха на крака и 50 000 души го засипаха с невероятни овации.
По-късно същата вечер в хотел „Хилтън“ бяха положени основите на една друга идея. Бяха се събрали много играчи на Аякс, за да поговорят един с друг, а и с всички останали. Сред тях бяха Сьорен Лерби и Симон Тахамата, двама бивши играчи на Аякс, които обаче изгледаха мача от пейката, тъй като бяха участвали в европейски финали, но с други отбори. Затова и не влязоха в игра. Това остави лошо впечатление, тъй като такива футболисти заслужаваха да са на почетната стълбица. Но няколко седмици по-късно решението ми беше сервирано на тепсия. Неведнъж бях споделял с моя тъст, че искам да основа собствена фондация, идеята се въртеше в главата ми, откакто във Вашингтон се бях докоснал до Специалните олимпийски игри. Често ме молеха да участвам във всякакви благотворителни инициативи, но рядко ми казваха как е бил използван приносът ми или какво е постигнато с него.
През 1997 г. основах фондацията „Йохан Кройф“ и бях твърдо решен да започна да развивам дейност в Холандия, като използвам приходите от бенефиса. Първо установих контакти с швейцарската агенция за защита правата на децата „Тер дез’Ом“, за да мога „да науча занаята“, имах и частично финансиране от Холандската национална лотария. В една от първите ни брейнсторминг сесии някой предложи да организираме нещо, което би позволило на елитния футбол да направи жест към обществото. Да е като красив и специален завършек на двадесети век.
В „Де Телеграф“ щях да напиша кои според мен са играчите на века в Холандия, а читателите щяха да могат да си купят картички с автограф на всеки от избраните. Приходите от продажбите щяха да финансират младежки проект в Байлмер в Амстердам, а и да направим специален подарък на фен клуба на националния отбор.
Имаше обаче един проблем. Колкото и добре да се продаваха картичките, пак нямаше да успеят да покрият всички разходи. Трябваше да организираме някакво събитие. Спряхме се на демонстративен двубой, който да покаже най-доброто от холандската футбол-на школа - Мачът на века.