Присъединих се към младежката школа на Аякс официално през 1957 г. Бях на десет години. Когато ме взеха, бях кльощаво момче и съм сигурен, че ако това беше днес, щяха да ме подложат на какви ли не физически програми. Но ми се размина, а така или иначе това нямаше да ми хареса. Максимумът за мен беше да помоля майка ми да ми готви повече зелен боб и спанак заради желязото в тях. Иначе правех онова, което винаги бях правил, тоест прекарвах цялото си време в игра на футбол - било то в клуба или на улицата с приятелите ми. За мен беше важно не просто да играя футбол, а да му се наслаждавам.
По-късно ми се случи нещо подобно като треньор на Франк Рийкард в Аякс, който все се преструваше, че кашля, когато трябваше да бяга по пресечен терен. Обикновено играчите бяха в две групи, едната следваше другата. Той отиваше във втората, оставяше другите да го изпреварят, а при втората обиколка влизаше в първата група. Така бягаше една обиколка по-малко от другите. Другите треньори не го забелязваха, но на мен не ми убягваше. Беше ми забавно. Разбира се, по-късно му казах, че го виждам, но преди това доста се посмях. Подобни шашми ми харесваха, дължа това на баща си, но притежавам и доста от чертите на майка ми. По-късно, когато започнах да се срещам с Дани, ми се искаше да оставам навън до по-късно, отколкото Михелс разрешаваше. Всяка вечер той караше из Амстердам, за да провери дали колите ни са паркирани пред къщите ни точно навреме. Веднъж излязох с колата на пастрока ми и оставих моята пред къщи. Михелс заподозря какво съм направил и заплаши, че на другия ден ще ме глоби. Все още живеех с родителите си и му казах: „Обади се на майка ми, ако не вярваш, бях си у дома“. Той го направи, а тя си изигра ролята перфектно. Михелс трябваше да се откаже от глобата, а с майка ми се посмяхме на негов гръб.
Влязох в младежкия отбор на Аякс, когато бях на дванадесет години, а Яни ван дер Веен ме учеше не само на футбол, но и на правила и ценности. Той беше първият в Аякс, който ми каза винаги да избирам определен път и да го следвам. Той беше още един от примерите как животът в този клуб компенсираше образованието, което не получавах в училище. Яни работеше само с младежкия отбор, но развиваше идеите, които беше използвал с Джак Рейнолдс - англичанина визионер, първия треньор на тима през четиридесетте години на миналия век, спомогнал за изграждането на основите, на които по-късно щеше да стъпи Тоталният футбол. Яни ни научи да играем мачове, да работим върху грешките си и да сме изобретателни в тренировките. От Михелс взехме дисциплината, но с Яни се забавлявахме. Когато сам станах треньор, използвах тези идеи в Барселона. Винаги съм казвал, че работата във футбола не е работа. Трябва да тренираш усилено, но трябва и да се забавляваш.
Треньори в младежкия състав ми бяха Вик Бъкингам, който беше мениджър на първия отбор преди Михелс, Кийт Спърджън, който също щеше да води представителния тим за един сезон, и най-важният човек - Яни ван дер Веен, наставникът на младежите. Ван дер Веен винаги настояваше да тренираме по много специфичен начин с пет основни елемента. Мачовете винаги се редуваха с поддържане и развиване на петте ключови за футбола умения -изстрели, игра с глава, дрибъл, пасове и контрол върху топката. Така винаги имахме много занимания с топка. Този тип тренировки винаги са били стандарт за мен. С тях осъзнах, че уж най-лесното често пъти е най-трудно. Затова смятам едното докосване до топката за най-висшата форма на техника. Но да направиш перфектно отиграване с едно докосване, трябва да си ритал топката стотици хиляди пъти на тренировка, а ние правехме точно това. Това беше мисловната школа на Аякс и тя щеше да продължи да произвежда играчи на техническото ниво на най-добрите в света. И всичко това се дължи на сравнително простите тренировки на хора като Ван дер Веен.
Но не беше само той. Дължа нещо и на Вик Бъкингам, който по-късно ме пусна в първия отбор, когато бях само на седемнадесет години. Той имаше двама синове на моята възраст, а те все още се адаптираха към живота в Амстердам. Майка ми ходеше да чисти къщата им, затова често бях там и успях да науча английски. Не в училище, а като разговарях със семейство Бъкингам. Така се правеха нещата в Аякс - грижиш се за младите в отбора и следиш да се държат както трябва. Когато започнах да играя за първия състав, един от футболистите, Пит Кайзер, ме взе под крилото си. Той беше почти четири години по-голям от мен, а когато аз се появих в съблекалнята, имаше зад гърба си вече три години в тима. В Аякс тъкмо започваха да предлагат професионални договори и Пит първи подписа такъв. Аз бях вторият и забелязах, че Пит ме харесва. Например той винаги следеше да съм у дома преди девет и половина вечерта, за да не си навлека глоба или наказание от Михелс.