Доколкото виждах, проблемът се коренеше в тренировъчните методи в Аякс, тъй като, както беше и при Михелс, националният отбор черпеше вдъхновение как да тренира и как да играе от помощните терени на клуба. Аякс се придържаше към определено виждане, което беше грозно и остаряло, това се копираше от националния отбор, но не се обръщаше внимание на развитието на индивидуалния талант. Отделяше се твърде много време за тренировки в група, такава беше визията на Аякс, но се подценяваха упражненията един на един, които усъвършенстваха определени умения. Освен това по улиците вече почти не се играеше футбол като в детските ми години, а това означаваше, че младите играчи работеха върху техниката си с около десет часа на седмица по-малко, което е огромна разлика, дори и сметнато само за няколко години. Като резултат импровизиращите играчи, онези, които носеха вътрешния огън на футбола, намаляха и това оказа крайно негативен ефект върху красотата на играта. Намаля радостта на феновете.
Футболистите страдаха и от липсата на индивидуални тренировки не само в Аякс, но и в други клубове, а това обяснява защо токова много холандски играчи се оказват в трудна ситуация веднага щом предварителният план за мача се наруши и трябва да реагират сами. Това се вижда не само в първите отбори, но и при младежите, макар че там нещата не са толкова явни, понеже играта е по-бавна. В елита обаче положението е съвсем различно. Щом противникът напипа слабо място, много играчи нямат никаква представа какво да правят и пропуските им проличават много бързо. Това е една от причините защо нито Холандия, нито Аякс са били на върха в европейския футбол от толкова много време. Ако си фен, стоиш и гледаш неразбиращо как професионалистите на терена губят ориентация между един ход и друг. Да играеш с отборен дух е едно, но ако не се концентрираш и върху силните индивидуални страни, феновете ще го забележат. Проблемът беше не просто липсата на концентрация върху основните умения, а и отричането му. Това забиваше клин между мен и клуба, от който бях част още от десетгодишен и който беше част от мен от още по-дълго време. Както сигурно можете да си представите, това ме нараняваше дълбоко.
Аякс започна да губи фокуса върху индивидуалните умения по-рано, бих казал някъде около 2000 г., но с годините ситуацията се влошаваше. През 2008 г. отборът вече не играеше добър футбол, нямаше единство между треньорите, а в един момент някакъв агент се сдоби с офис на „Де Тукомст“ и там убеждаваше момчета на по тринадесет, четиринадесет или петнадесет години да подписват договори с него. Но заложената бомба избухна през септември 2010 г.
Предишния сезон Аякс се класира за Шампионската лига като втори в Ередивизи и жребият го прати в една група с Реал (Мадрид). Като всички фенове и аз очаквах с нетърпение мачовете с испанците. Реал (Мадрид) срещу Аякс е класика, двубой с огромен исторически статут. Не само аз, целият свят очакваше с трепет гостуването ни на „Сантяго Бернабеу“, но онази вечер видях най-слабия Аякс, който някога бях гледал. Резултатът беше 2:0, но спокойно можеше да е дори 12:0. Нахвърлих се върху клуба в седмичната ми колонка в „Телеспорт“.
„Миналата седмица гледах как Аякс игра срещу по-слаб съперник (Вилем II) и срещу по-силен (Реал - Мадрид). Да не разтягаме излишни локуми - този Аякс е дори по-слаб от отбора преди идването на Ринус Михелс в клуба през 1965 г.