Подобни неща ми отнемаха радостта да гледам и да подкрепям клуба. Не само защото футболът на отбора ставаше все по-малко и по-малко привлекателен, а това ме отегчаваше като зрител. Играчите губеха твърде много време да се връщат, вместо да пресират, когато топката беше у противника, а когато я притежаваха, започваха пасове по ширината на терена. Подготовката на атаката беше толкова мудна, че накрая полузащитниците и нападателите се скупчваха на едно място.
Беше ясно, че нещо трябва да се направи, но преди да се пръсне цяло състояние за нови футболисти, беше нужно да се установи дали настоящият състав разкрива пълния си потенциал. Ето това беше работата на техническия екип, но все се говореше за подсилване на състава и връщането на старите пушки, без да е ясно дали клубът беше направил всичко по силите си да отстрани основния технически проблем, пред който беше изправен. Това означаваше не само въвеждане на по-добри методи в тренировките, но и изграждане на по-хубава скаутска мрежа и по-тясно сътрудническо със сродни клубове като Аякс (Кейптаун) и АС Тренчин.
Притеснително беше, че до края на 2015 г. само един от съставите на Аякс играеше футбол, сходен с моите виждания - А1 на Вим Йонк, първият младежки отбор. Беше ясно, че футболният проблем в Аякс е следствие от лоша техническа политика. Говорех с играчите за подаване, за контрол, за позиционна игра, за динамика, но това им беше твърде сложно и те не го възприемаха. Бях убеден, че защитната постановка и начинът, по който се изграждаше атаката и се вдигаше темпото, трябваше да се променят. Пасовете встрани и пресичащите се линии намаляваха пространството между играчите, това не беше нашият футбол. Трябваше възможно най-бързо да открием новия си почерк. Засега играехме скучно, не постигахме резултати и съсипвахме най-талантливите си състезатели. Зрителите не бяха доволни.
Искахме умел и забавен футбол, с какъвто Аякс винаги се асоциираше, но за да го постигнем, трябваше да променим тренировките. Всички трябваше да работим, да поддържаме спокойствието в клуба и да наблюдаваме внимателно кой как се развива, кои играчи можеха да продължат напред и кои трябваше да започнат да обръщат внимание на различни аспекти. Никой не биваше да забравя, че всичко, което прави, е в името на интересите на Аякс.
Междувременно обаче започнах да изпитвам все по-големи съмнения в намеренията на надзорника Лео ван Вайк. На 11 септември 2015 г., още преди докладът на Ла Линг да види бял свят, тримата с Чеу и с Ван Вайк седнахме и го прегледахме от кора до кора. Лео се съгласи възторжено с всяка една написана дума, но четири дни по-късно Ла Линг и аз бяхме като ударени от гръм, тъй като бордът предприе мерки малко или повече противоположни на обсъдените с Ван Вайк. Ван дер Cap например настояваше за връщането на Кинсберген, тъй като в момента беше толкова зает, че буквално нямаше личен живот. Вместо това на плещите на Едвин се стовари още повече работа, тъй като го повишиха от търговски в маркетингов директор, а и трябваше да ръководи техническия екип. Овермарс междувременно вече не беше футболен директор, а отговорник за играчите и единствената му задача беше да купува футболисти, да ги продава и да съставя договори. Тази позиция изисква огромно внимание, тъй като, ако нещо не бъде обяснено добре, може да се получат големи неразбирателства. Попълненията от миналата година го показваха недвусмислено. Йонк познаваше момчетата си на пръсти, но думата му почти не се чуваше, когато някое от тях напускаше клуба с трансфер. Долф Коли пък беше назначен за изпълнителен директор. Той беше банкер, но през годините си като член на надзорния съвет беше оставял специалистите да си вършат работата. Отначало се надявах, че той ще съумее да закрепи нещата и ще оказва подкрепа на бившите футболисти. Но много скоро се случи тъкмо обратното.