С Михелс поговорихме по-късно. Той дойде на предсезонния лагер на Барселона веднага след световното първенство и ми даде обяснение. Всичко мина в най-приятелски тон, но все още не мога да разбера причините за решението му. Може би всичко е завист, знае ли човек? Да, той е човек, обиколил цял свят, постигал е успехи във всяко начинание, а това няма как да не се отрази на егото му. Може би постоянните подмятания, че съм наистина добър и би могъл да работи с онзи тип Кройф, са го накарали да се наежи.
Започнах да си мисля, че не е чудно, че Михелс има проблеми със сърцето, тъй като той често се представяше за човек, какъвто не е. Познавам го. Той беше много строг, но също така можеше да те заведе на лекар или да ти направи масаж. Той се грижеше за играчите си. Ако бяхме на ресторант или на парти, той започваше да пее още докато се храним, а аз си мислех: „Как, по дяволите, може да го направи, при положение че преди малко почти не ни уби на тренировката. Душичките ни извади“.
Докато през 1979 г. бяхме заедно в Лос Анджелис Ацтекс, открих, че е суеверен. Веднъж спечелихме, а Михелс беше с много особени обувки - бели с черни горнища, като на голфър. Изглеждаха ужасно, но след това той ги носи на много мачове, тъй като смяташе, че му носят късмет. В Европа никога не би направил нещо подобно, тъй като там имаше изграден имидж и смятам, че искаше да го защитава. Понякога трябваше да се насилва, за да поддържа представата за себе си. В това отношение Михелс беше склонен да стига до крайности, а това не му улесняваше живота. Той провали световното първенство за едно страхотно поколение футболисти, а и за мен, но все още храня топли чувства към него. Той беше до мен, когато баща ми почина, когато ми беше трудно да намеря опора под краката си, и не мога да го забравя.
Често са ми се случвали такива неща - да бъда предаден от човек, с когото съм имал специална връзка. Така стана с Михелс, но и с Пит Кайзер, с Карлес Рексач, а след това и с Марко ван Бастен. Това вероятно е съвсем човешко, присъщо на великите. Ако двама такива се сблъскат, се поражда конкуренция, единият се мисли за нещо повече от другия и изслушването изчезва. Много съм мислил, опитвал съм се да се поставя на тяхно място, особено в случаите с Михелс, Кайзер и Рексач. Научил съм много от всеки от тях, но те не пожелаха да научат нещо от мен. Смятам, че това е много важно. Какво например стана с Пит Кайзер. Когато се запознахме, аз бях още младеж, нямах баща, а той беше три или четири години по-голям от мен. Взе ме под крилото си и ми казваше: „Отивай си у дома, приятел, отивай си и лягай да спиш, утре имаш мач“. След това може да е излизал по заведения, беше човек, който ме държеше под око. Бях на шестнадесет или седемнадесет години, понякога му отмъквах мотора или пък взимах нечий друг. Бях се научил на всякакви номера, а в такива случаи е добре някой да ти подръпва юздите. Това е важно, но идва момент, в който нещо се променя. Например онзи избор кой ще е капитан на Аякс, когато Пит сложи лентата вместо мен, а аз не го понесох и преминах в Барселона. По-късно той не се съгласи с начина, по който исках да реорганизирам Аякс. Но, както вече казах, това сигурно е човешко. Не изпитвам обида към него. Имам своето мнение по въпросите, но никога няма да забравя колко ми е помагал.
Проблемът с Карлес Рексач, който ми беше помощник-треньор до уволнението ми в Барселона, е по-скоро въпрос на манталитет. Михелс беше инат, аз сигурно също съм такъв, но Карлес не беше. Той никога не се обръщаше срещу течението, а когато аз го правех, ми казваше какво мисли. Когато обаче се наложеше, често пъти дори ме надминаваше. Отдавам това на каталунския му начин на мислене. Не знам дали се дължи на възпитанието му или на годините в училище, но Рексач почти никога не се вписваше в холандския модел на мислене или в моя начин на възприемане на нещата. Той ми казваше мнението си, но рядко започваше да действа сам. Не можеше да се държи по този начин, докато аз съм човек, който не си държи устата затворена, ако има някакъв проблем, като винаги съм казвал каквото мисля, но и съм давал възможно решение. С мен човек никога няма да се съмнява в гледната ми точка, докато Рексач все припяваше в хора на другите. Това беше ключовата разлика между нас двамата.