Глава 14
Хората често ми казваха, че съм глупав, тъй като така и не завърших образованието си, но животът ме научи на много повече, отколкото бих прочел в която и да било книга. Житейският опит е знание. Фондацията „Кройф“ е едно от нещата, които се развиха от всичко, което съм видял и направил, както и от хората, с които съм се срещал. Фондацията работи с училища, спортни федерации, правителства, бизнеси и други партньори, а, казано просто, нейната цел е да даде възможност на всички млади хора шанс да се занимават със спорт и да тренират всеки ден, без значение какви са произходът или възможностите им.
Аз съм много горд с успеха й и дори си мисля, че съм получил повече, отколкото съм дал. Често пъти приемат хората в инвалидни колички за непълноценни. Не е изненадващо, че те гледат по различен начин - той или тя просто се справят със ситуацията. Фондацията е помогнала на много хора и благодарение на тях никога не съм смятал, че съм твърде стар или че има нещо, което не бих могъл да направя. Страхотно е да виждам каква енергия освободи проектът у колеги, доброволци, посланици и дори в цели семейства - всички те посветиха усилията си нещо да се случи. Ролята ми се свежда основно да присъствам на събития, да получавам букети и похвали, тъй като основната част от работата вече не е в моите ръце, а така и трябва да бъде.
Идеята се зароди от поканата на Юнис Кенеди Шрайвър да стана посланик на Специалните олимпийски игри в Америка, докато живеех там. Организацията й имаше клон в Барселона, в нея участваше съпругата на президента на Каталуния, така че поддържах връзка и когато бях в Испания. В онзи момент не можех да направя кой знае какво, тъй като работата ми като треньор на Барселона не ми оставяше много свободно време, но това се промени, когато вече не се занимавах ежедневно с футбол. Все по-често започнаха да се обръщат към мен за различни благотворителни инициативи. Понякога всичко минаваше добре, понякога - не, но горчивият опит ме поучи и можех да разговарям с хората с какво съм се сблъскал. Осъзнах, че каквото и да правиш, на каквото и да е ниво, понякога ти е нужна помощ. Така се зароди идеята да постигна нещо с моя собствена организация, базирана на личния ми опит. Тъстът ми узна, че имам интереси в тази област, и нареди пъзела.
През 1997 г. Кор Костер ме свърза с агенцията за защита правата на децата „Тер дез’Ом“. Хората от нея ми помогнаха да основа фондацията „Йохан Кройф“, макар и по-късно да решихме да опростим нещата и името стана само фондация „Кройф“. Когато моментът назря и трябваше да назначим професионален директор, на сцената се появи Карол Тейт. Тя беше капитан на националния отбор на Холандия по хокей на трева, свърза се с нас, понеже беше прочела някъде за новите ми амбиции и беше изключително силно заинтригувана. След това, както и в много други случаи в живота ми, оставих нещата да следват естествения си ход. Винаги съм бил любопитен и предпочитам всичко просто да се случва. „Тер дез’Ом“ основа организацията ми, а Холандската национална лотария ни удари много щедро финансово рамо. Така успяхме да отворим собствен офис на Олимпийския стадион, а след това и в Барселона. Преди да се усетя, вече се занимавах с нещо ново, което ме обогати по много начини. Както вече споменах, духовното богатство на хората в неравностойно положение винаги ме е привличало. Често пъти те трябва да направят крачка назад, преди да се захванат с нещо. Спортът и игрите могат да повишат духа им и да ги успокоят, преди да започнат да водят другите си битки.
В първите дни след основаването на фондацията отидох до Индия и видяното там ми направи огромно впечатление. Милиони деца живееха буквално на улицата, направо не вярвах на очите си. „Какво ще правим тук?“, помислих си тогава. Явно трябваше да направим нещо, но първата ми реакция беше, че това е гигантски проблем, който е буквално неразрешим. Такъв начин на мислене не помага, той те връща в началото и бързо се научаваш, че трябва да поставиш лични граници, като се запиташ кой си, какво можеш да направиш и как точно да го постигнеш.
В това предизвикателство се озовах заобиколен от хора, които не ме приемаха като знаменитост, а искаха да видят качествата ми и какво щях да направя, за да променя нещата. Те задвижваха процесите, аз се опитвах да помогна и това разкриваше недостатъците ми. Но ситуацията ме караше да се чувствам свободен, трябваше да се доказвам пред група непознати и за пръв път от много време насам хората не се обръщаха към мен като към лидер само заради репутацията ми. След около шест месеца осъзнах, че структурата на фондацията трябва да се подобри, но всъщност нямах думата какво трябва да се направи, тъй като имах противоречия със собствената ми организация. Всички бяхме съгласни, че трябва да имаме по-голям контрол върху проекта и да бъдем по-самостоятелни, за да не се налага да сключваме толкова много външни договори. Така се появи идеята за института „Кройф“ и за училищата. Занимавахме се с хора с увреждания, с млади членовете на обществото в неравностойно положение, а нашите средства за работа бяха спортът и игрите. Тук практическият опит е много по-важен от академичните познания. Оказа се, че нямаме уменията и решихме да ги усвоим. При това положение започваш да търсиш модел, на който да базираш идеята си. Погледнах се в огледалото и реших, че моделът ще бъда аз. Познавам всичко, с което съм се занимавал, при това не от скамейката в училище или университета, а от личния ми опит.