Никога не сме се опитвали да налагаме на децата ни с какъв спорт да се занимават. Един играе футбол, друг язди коне. Шантал, най-голямата ни дъщеря, вероятно е с най-разностранни дарби, но според мен не е толкова спортна натура, колкото сестра си и брат си. Тя беше най-добрата, когато трябваше да бяга, да плува или с каквото беше решила да се занимава, но не искаше и да чуе за тренировки. Сусила пък е много по-дисциплинирана и постигна големи резултати в конния спорт, по-точно в прескачането на препятствия. Успяваше да преодолее метър и четиридесет и пет сантиметра, а това е наистина много. Започна да язди, когато се върнахме в Амстердам от Америка, а когато се преместихме в Барселона, се разви още повече и можеше да попадне в олимпийския отбор на Испания. Тренира дори с Майкъл Уитакър, един от най-добрите специалисти по конен спорт във Великобритания, с него продължават да се чуват и до днес. Оставаше й още съвсем малка крачка, когато започнаха проблемите с мускулите, придържащи капачките на коленете. Беше много тъжно и дразнещо, но Сусила все още е луда по конете. Синът на Шантал има същите интереси и вече скача метър и четиридесет сантиметра.
Във футбола щафетата беше поета от Жорди, поне в известен смисъл. Не знам дали той ще предаде палката на някой от внуците ми, но те имат нужния характер и са отлични в техническо отношение. Кой знае? Пред тях все още има дълъг път, много дълъг.
Децата ми станаха силни личности. Работят здраво, владеят чужди езици, Шантал примерно знае седем, и сами изградиха живота си. Имаме много силна семейна връзка, но всеки има собствено пространство. Всички пътуваме по цял свят, занимаваме се със своите неща, но постоянно поддържаме връзка. Постоянно. Имам осем внуци, шест момчета и две осиновени момичета. Благословен съм, че мога да опозная всички, това е невероятно изживяване, все едно отново съм баща. За мен те са като мои деца, нищо че ни дели едно поколение. Когато ги погледна, виждам как новият живот продължава напред, а това ме кара да се чувствам много щастлив, знам, че всичко си е струвало. Ако ме попитате кои са най-хубавите неща, които са ми се случвали, ще ви кажа, че това са съпругата ми, децата и внуците. С тях се чувствам богат, много богат.
Живях пълноценно и не се притеснявам от погледи назад. Годините бяха толкова напрегнати, че са били сякаш стотици. Живях като себе си, още като момче приемах както добрите, така и лошите моменти. Научих се, че несполуките невинаги се дължат на твоите собствени недостатъци. Неуспехът е по-скоро знак, че трябва да промениш нещо. Ако се научиш да мислиш така, винаги ще откриваш нещо положително, а това те обогатява като човек. Научаваш се да се разочароваш, но не и да се натъжаваш. За щастие, аз преодолях всичките стъпки накриво, но това не стана по случайност. Аз съм нападател, не се боя от никого и съм свикнал да създавам ситуации. Ето защо никога не съм се срамувал. Нито когато загубих милиони в свинефермата, нито пък някой друг път. Просто бързо осъзнавах колко глупав съм бил. Така де, откъде накъде някой, който е толкова добър във футбола и знае толкова много за него, изведнъж да стане експерт по прасетата? Ако имаш смелост да се погледнеш в огледалото, значи няма място за срам, стига да извлечеш уроците от ситуацията и да използваш грешките, за да продължиш по пътя си. После идва ред на отмъщението, а мен, слава Богу, винаги ме е бивало в това.
Имах късмет с хората, които съм срещал. Звучи невероятно, но животът ми беше толкова щур, че за мен нямаше затворена врата. Един от първите, с които пътищата ни се кръстосаха, беше Фриц Филипс, председателят на компанията за електроника, носеща неговото име. Друг, на когото мога да звънна по всяко време, е Антон Дресман, както и на Хорст Даслер от „Адидас“. Срещнахме се, поговорихме, а той ми обясни неща, от които нямах никаква представа. Друг такъв е бившият министър Пиетер Винсемиус. Винаги съм се разбирал с него, тъй като той не разговаря с мен от висотата на позицията, а на базата на знанията си. Леен Холандер, един от основателите на фондацията, е същият, както и Хуан Антонио Самаранч, бившият председател на Международния олимпийски комитет, който живее в Барселона. Тези хора могат да импровизират, а най-важното от всичко е, че нямат его. Те са най-добрите специалисти в своите области.